Бялата стока

Дел замахна и удари оператора с пистолета по главата. Той изохка отново, но продължи да се бори. Дел остави пистолета, замахна и го удари с две ръце по врата, от което той пусна Кат и падна напред върху ръцете си. Дел го удари още веднъж и той се свлече на пода.

— Господи! — каза Кат задъхан. — Не е като във филмите, нали?

— Да го вържем, преди да се е съвзел.

Кат започна да търси нещо за връзване. Отвори едно чекмедже и намери дебела ролка изолационна лента.

— Това ще свърши работа — каза той.

Дел изви ръцете на оператора, а Кат ги върза здраво с дебелата петсантиметрова лента. След това върза краката и омота главата му, като запуши устата и закри очите и ушите му. Накрая обви тялото на човека, като стегна ръцете към гърба му.

— Това трябва да е достатъчно — каза Дел. — Какво ще го правим? Скоро ще се съвземе.

Кат отиде до етажерката с книги, намери дръжката и я отвори. Помогна на Дел да издърпат оператора в килера. Малката стая беше пълна с брезентови торби и те натрупаха няколко върху него.

— Когато започнат да го търсят, ние ще сме изчезнали.

— Ето това търся — каза Дел, като разтвори една от торбите. — Колко мислиш, че има тук?

— Като гледам, може би са четири милиона, може би — пет. Аз имам два милиона в един голям куфар.

Дел метна чувала на рамото си.

— Добре. Сега съм доволен. Къде е Джинкс?

— Принс ще я доведе на тенискорта в седем часа, а оттам аз и Мег ще я вземем. Ти излез оттук и иди при хеликоптера, а аз ще опитам да се свържа по радиото с едно място.

— Ще се справиш ли сам? Мога ли да ти помогна с нещо?

Кат се засмя.

— Знаеш ли? За първи път от доста време вършим нещо заедно.

Дел също се засмя.

— Хайде, ще те изпратя до вратата — каза Кат и излезе от стаята. Отиде до вратата във фоайето и я отвори. Огледа се в тъмнината и се обърна към Дел: — Изглежда чисто. Бъди внимателен. Когато идвах, видях един часови на верандата.

— Не се безпокой — отговори Дел.

Кат постави ръцете си на рамената на Дел.

— Ще се безпокоя, докато не се измъкнем оттук. Пилотът трябва да бъде там към осем. Ще се опитам да дойда по това време. Ти се крий в храстите и чакай.

— Добре, тате.

Дел не го беше наричал така от доста време. Кат искаше да говори още, но избута сина си през вратата и му махна за довиждане. Видя го как изчезва в тъмнината, след което се обърна и отиде в комуникационната стая. Изключи транзистора и взе микрофона на едновълновия апарат. Честотата беше настроена, но апаратът не беше включен. Натисна бутона за захранването и започна да чака с нетърпение апаратът да загрее. Не след дълго се дочу пукот от атмосферни смущения. Кат намали силата на звука и взе чифт слушалки, като изключи високоговорителя.

— Морски оператор, морски оператор, морски оператор — каза той в микрофона. До него достигна далечен шум от неразбираеми гласове, но никой не му отговори. Кат провери честотата отново. Знаеше я наизуст от обажданията си от „Катбърд“.

— Морски оператор, морски оператор, морски оператор — повтори той, но не получи отговор.

Кат седя пред апарата в продължение на половин час, като се опитваше да се свърже, но безуспешно. Потърси из стаята списък на морските радиооператори, но не намери такъв. От прозореца се виждаше, че небето започва да просветлява. Кат превключи на честота 2182 — честотата на международния авариен канал.

— Мейдей, мейдей, мейдей

35

 — каза той в микрофона. — Чува ли ме някой?

Отпусна бутона и започна да чака. Не получи отговор. Атлантическият океан трябва да е пълен с търговски кораби, които трябва да подслушват тази честота, но е рано сутрин и никой не го прави. Опитваше отново и отново. Целият свят ли беше заспал? След малко щеше да настъпи денят.

Изведнъж някой мина край прозореца. Кат видя само една фигура. Дочу превъртането на ключ в ключалката на предната врата и шум от отварянето й. Долови стъпки по мраморния под на фоайето и един глас го стресна:

— Хей, ти вътре? Жив ли си?

— Всичко е наред — викна Кат в отговор.

— Ще ти донеса малко кафе веднага, щом стане готово.

— Благодаря — отвърна Кат.

Стъпките се отдалечиха, чу се шум от отваряне на врата в другия край на фоайето. Кат знаеше, че времето му свършва. Реши да опита за последен път. Протегна ръка и включи авиационното радио на честота 121.5 — аварийната честота за самолети.

— Мейдей, мейдей, мейдей — каза той в микрофона. Почака тридесет секунди и повтори повика. Изведнъж се обади един удивително ясен глас със силен акцент.

— Тук „Авианика 401“ до самолет, викащ за помощ. Какво е разположението ви?

Сърцето на Кат подскочи.

— Намирам се на земята на около сто четиридесет и пет морски мили на североизток от Летиция, на радиал „нула-едно-нула“. Чувате ли ме?

— Чувам „едно-четири-пет морски мили от Летиция, нула-едно-нула“ радиал. Вярно ли е.

— Да.

— Какъв е проблемът ви? Разбихте ли се?

— Да. Разбих се, но аз и тримата ми пътници са живи. Можете ли да предадете съобщение до Богота от мен?

— Да. На път съм от Буенос Айрес за Богота и ще пристигна след час и петдесет минути. — Гласът отслабваше. Очевидно идваше от бърз реактивен самолет.

— Можете ли да излъчвате до Богота?