Библиотекарите

- По дяволите, Нанси! - кипна Уил. - Нямам намерение да седя в дневната и да чакам да ми се обадят по телефона! Става въпрос за Филип!

- Знам, знам - скръбно рече тя.

- Вземам следващия самолет до Лондон.

- Не можеш, Уил! Едва не умря преди два месеца и половина!

- Ще се справя. Мога да го направя. Нанси - каза той, докато отваряше гардероба и вадеше куфар. - Отивам да намеря сина ни и да го прибера у дома.

8.

Осветлението в икономичния салон на големия „Боинг 807" беше приглушено и повечето от пътниците се опитваха да подремнат. Уил беше изключение. Мърдаше неспокойно едрото си тяло на средната седалка и се взираше в курса на самолета, начертан на екрана, закрепен на облегалката срещу него.

При последното му пътуване в Англия Филип беше новороден. Уил бе завел Нанси и бебето на остров Уайт, за да разгледат руините на манастира Вектис. Бяха се разхождали из поляната сред пасящи овце и бяха гледали неспокойното море и прибоя на Солента. Под краката им лежаха останките на подземното хранилище на Библиотеката, унищожено от военните, след като книгите били извадени през 1947 г. и предадени на американците. Навремето беше решил, че трябва да иде там и да види Библиотеката с очите си, но след това продължи напред и престана да мисли за нея. Имаше живот за живеене. Беше устоял на увещанията да изнася лекции и да участва в телевизионни предавания и бе решил да разкаже историята само веднъж, при това в книга. И когато книгата най-сетне изчезна от списъка на бестселърите, той също изчезна - на лодката си, в синьозелените води на Мексиканския залив.

По време на полета преди петнайсет години Филип беше раздразнил Уил - така и не престана да реве през целия път от Нюфаундленд до Ирландия. Сега момчето го дразнеше отново. Тревогата не преставаше да го гризе. Защо беше избягал? Какво се опитваше да постигне? Постъпката му някакъв бунт ли беше? Толкова ли му беше ядосан, задето е нескопосан баща, че е решил да се изрази по такъв начин? Дали се беше запознал с момиче, което го е омаяло дотам, че да го накара да прекоси Атлантика? Или ставаше въпрос за нещо много по-зловещо?

След като прехвърли всеки възможен сценарий, започна да се безпокои за сърцето си. Беше казал на Нанси, че е достатъчно добре, за да понесе пътуването, но честно казано, самият той не бе напълно убеден в думите си. Беше излъгал. Така и не се обади на кардиолога си за разрешение. Беше си казал, че трябва да направи това, което е длъжен. Че духът е над материята.

Мина през митническата проверка на Терминал 6 на „Хийтроу", обмени долари за евро и забута куфара си към мястото на срещата. Някакъв мъж в шинел държеше табелка с името му. Уил последва шофьора навън и го изчака да докара колата. Беше студено и влажно; небето бе свъсено и едноцветно, също като настроението му.

След един час по задръстени улици се озова в централната част на града при Темз Хаус на Милбанк. От една страна, това бе онзи Лондон, който помнеше, все същата оживена смесица между старо и ново, но звуците и миризмите бяха различни. Сякаш си беше сложил тапи на ушите. Ръмженето на дизелови и бензинови двигатели беше изчезнало, нямаше ги и вонящите им отработени газове. Всички автобуси и коли бяха електрически или от по-новите клетъчни модели и уличният шум бе сведен до тихото жужене на трамваите и съскането на гума върху асфалт. У дома, особено в по-малките градчета като Панама Сити, все още имаше упорити консерватори, готови да плащат по двайсет долара на галон за привилегията да карат бензинови антики, но те бяха динозаври като него, които просто не можеха да се простят с младостта си. Собствената му играчка беше „Файърбърд", модел 1969, прекрасно реставрирана машина, която си бе купил през 2012 г. с част от авансовия хонорар за книгата. Изминаваше шест мили с един галон⁶¹ — много скъпо за каране бебче, но пък си струваше всеки цент, когато го форсираше на зелен светофар.

Уил мина под масивната арка на входа на Темз Хаус и се яви на рецепцията. Беше се досетил, че няма да го приемат като първостепенен гост и четирийсет минути по-късно подозренията му се потвърдиха - още чакаше. Накрая се появи да го посрещне някаква млада жена. Отначало Уил си помисли, че е секретарка - отчасти заради възрастта ѝ и отчасти заради полата, която изглеждаше твърде тясна за агент. Според опита му, макар и поостарял, агентите обикновено не се опитваха да привличат внимание към задниците си. Оказа се, че греши.

- Господин Пайпър? - попита тя. - Аз съм Ани Лок, агент по вашия случай.

Имаше къса руса коса като от фина коприна, яркосини очи и много бяла кожа, под която прозираха капилярите ѝ.

„Поредната трийсетинагодишна красавица с хубави крака, помисли си пренебрежително той. - Точно каквото ми трябваше".

- Наричайте ме Уил - каза той.

- Добре, Уил, надявам се, че сте пътували удобно. Какво ще кажете да идем в кабинета ми?

- Водете — каза той и зае удобна позиция, от която да наблюдава приятно полюшващите ѝ се задни части.