Библиотекарите

Ани обаче не поддържаше темпото. Уил реши, че тя ще се ограничи с една чаша. Игриво я запита за причината.

- По време на работа трябва да сме на линия денонощно. Едно питие с вечерята е позволено, но се боя, че това е всичко.

- Много пуритански ми звучи - рече той. - По-скоро като американска нагласа.

Тя се разсмя.

- Не съм достатъчно отдавна в службите, за да науча кои правила са по-гъвкави. Затова предпочитам да спазвам строго предписанията.

- Не мисля, че съм попадал на правила със строго определени граници - каза Уил, изпи остатъка от виното си и отново посегна към бутилката. - А защо решихте да постъпите точно в службите?

- Работата ми се струваше доста вълнуваща. Важна и тъй нататък. Или това, или в Сити - това бяха възможностите. Всичките ми братя се занимават с финанси, а се боя, че никак не ме бива в правенето на пари.

- Значи сме двама. Явно не сте типичен представител на поколението си, което използва Хоризонта като извинение да кръшка.

- Не, но доста от приятелите ми от училище го правят. Много от тях изглеждат изключително доволни от себе си, бих казала. Разбиване на нормите и тъй нататък. Работливите пчелички продължават да осигуряват всички стоки и услуги до последно, докато те купонясват така, сякаш няма да има десети февруари.

- Ако това казват нормите, е доста потискащо, не че имам нещо против хедонизма. Практикувах го през по-голямата част от живота си.

- Не сте ли работили след случая „Апокалипсис"?

- По онова време бях на служба от близо двайсет години. Пенсионираха ме по-рано, за да се отърват от мен. Около година по-късно отново се замесих, оповестих съществуването на Библиотеката като средство за оцеляване, след което окончателно се оттеглих.

Тя замислено почука с пръсти по масата.

- Мога ли да ви питам нещо? Винаги съм се чудила - и дори имахме такава тема в школата - дали личните ви мотиви са се простирали отвъд желанието да осигурите собствената си безопасност и тази на семейството ви. В смисъл имахте ли някакво философско или морално становище относно правото на обществеността да научи това, което политическият елит вече е знаел?

Уил беше разисквал неведнъж този въпрос по време на турнетата си след излизането на книгата преди години. Тогава беше заемал съвестната позиция за правото на всеки човек да знае това, което знаят и лидерите му, за абсолютното право на хората да са наясно, че датата на смъртта им е предопределена. Беше оставил на по-мъдрите от него да решават дали отделният човек трябва да знае своята конкретна дата. Каза, че в крайна сметка подкрепя решението на президентската комисия, според което за хората и обществото като цяло ще е по-добре, ако датите си останат в тайна, за да се защитят правата на индивида.

Сега беше малко пиян и толкова уморен, колкото не се беше чувствал от много време.

- Искате да знаете защо разтръбих за Зона петдесет и едно и наблюдателите? Наистина ли?

- Наистина.

- Защото шибаните кучи синове ме вбесиха.

Когато се прибра в стаята си, Уил се съблече и се строполи на леглото. Беше поркан, но достатъчно с ума си, за да направи обичайната вечерна проверка. Постави чашката на гърдите си и зачака гласовия отчет:

Пулс 74. Нормаленсинусов ритъм. Не е нужно да се предприемат мерки.

Изсумтя, махна устройството и изгаси светлината.

Утре щяха да повторят упражнението с раздаването на снимката на Филип в Епълбай и Седбер. След това щяха да продължат с по-малките села. Какво друго им оставаше?

През стената чу как Ани се готви да си легне. В доброто старо време...

Тъмнината беше почти пълна. Луната беше изгряла, но облаците я затулваха и бе като размътен червеникав диск високо в нощното небе. При липсата на светлина можеше само да тича и да се препъва, да става, да тича и отново да се препъва.

Нищо в този живот не го беше подготвило за това. Страхът действаше като кураре и постепенно парализираше краката му; трябваше да полага усилия, за да заповяда на мускулите си да работят.

Теренът бе пресечен и коварен. През деня беше валяло и мократа трева беше хлъзгава като лед, особено по склоновете. Движеше го гравитацията. Всеки път когато установяваше, че върви нагоре, променяше курса.

Равното е добро, помисли си той.

Нагоре е лошо.

Хълмовете водят към пустош и изолация.

Тръгнеш ли по равно, има по-голяма вероятност да стигнеш до път.

Спря да си поеме дъх и да се ослуша.

Вятърът фучеше покрай ушите му. Освен него чуваше единствено собственото си зъзнене. Не беше облечен за февруари в тази част на света и бе вир-вода от тревата. Иначе беше спокойно. Напълно спокойно. Затърси нетпена си. Още беше в джоба му въпреки многобройните падания. Нямаше представа дали е достатъчно зареден, нито дали тук има покритие.

Трябваше да работи.

Отново затича в тръс, отчаяно опитвайки се да измине колкото може по-голямо разстояние, преди да спре и да използва мобилния. От колко време тичаше? Половин час? Или повече? Ослепителна болка!