Библиотекарите

- Просто гледай кулата, дете. Скоро ще пристигнем.

Кулата, черна на фона на сивото небе, беше като протегната Божия ръка, сочеща право към небесата. Вектис щеше да стане неин дом, нейно светилище. Щеше да се посвети на Бог, ако се покажеше достойна. Щеше да стане монахиня. Покоят, който я обзе в този момент, беше най-приятното чувство, което бе изпитвала през краткия си живот.

След като слезе на сушата, тя целуна земята и извървя краткото разстояние до манастира, като се движеше в края на антуража. Мина през тежкия портикул на ограденото като крепост абатство и остана изумена от кипящия зад стените живот. С население 600 души манастирът беше вторият по големина град на остров Уайт и сякаш всичките му обитатели се втурнаха едновременно да посрещнат завръщащия се абат. Болдуин падна на колене на тревата пред величествената катедрала и на висок глас благодари за благополучното си пристигане.

Клариса беше оставена в суматохата, докато не се появи някаква сурова на вид монахиня и без никакви поздрави ѝ заповяда да я последва. Сестра Сейблин, главната наставница на монахините във Вектис, беше суха като чироз, толкова кокалеста и сбърчена, че сякаш само тежестта на дългата ѝ черна одежда не позволяваше на вятъра да я отвее нанякъде. Без да каже нито дума, тя поведе Клариса през обширния манастир. До катедралата имаше около трийсетина каменни постройки, сред които тази на катедралния съвет, покоите на абата, кухните, магерницата, избата, лечебницата, мандрата, приютът, топлите помещения, пивоварната, конюшнята и спалните. За Клариса всичко това бе невъобразимо сложно.

Водеха я към спалното на сестрите, ниска постройка в задната част на манастира, недалеч от стената. Сестра Сейблин я предаде на грижите на пухкава възрастна монахиня на име сестра Джоузефин, която я отведе в общото спално с дървени легла със сламеници. Всяко легло беше грижливо оправено, с нощно гърне до него. На ниското нощно шкафче имаше свещ и керамичен тас.

- Мензисът ти започнал ли е, момиче?

- Кое?

- Ох, Господи! Разцъфна ли!

- О, да - изчерви се тя. - Но не в момента.

- Вдигни полата, момиче - нареди монахинята.

Клариса замръзна.

- Чу ме какво ти казах!

Тя бавно се подчини.

Монахинята огледа добре голотата ѝ и изсумтя одобрително. Момичето я погледна объркано, когато тя пусна дрехата му, но обяснения не последваха.

- Всички момичета работят - каза ѝ сестра Джоузефин. - Ще се запознаеш с тях след вечерня. Това ще бъде твоето легло. Знаеш ли как да се молиш, момиче?

- Зная Господнята молитва - отвърна Клариса.

- Е, това е все пак нещо, нали? А знаеш ли как да чистиш и режеш зеленчуци?

Клариса кимна.

-Добре. Тогава да идем в кухнята и да започнеш да си изкарваш прехраната.

- Искам да стана монахиня, сестро. Как да го постигна?

Сестра Джоузефин изсумтя.

- Като за начало започни с чистенето на ряпата.

Седмиците и месеците се изнизваха и Клариса постепенно започна да осъзнава, че е различна от повечето други момичета в спалното. Макар да прекарваше часове в молитви в катедралата с останалите, нито веднъж не я освободиха от работата в кухнята, за да участва в ежедневното учене на Светото писание и псалмите. Имаше едно друго момиче, към което се отнасяха по подобен начин - девойка с едър кокал и топчест нос на име Фей. Тя обаче изчезна един ден и оттогава никой не я видя.

Останалите момичета се наричаха послушници и след една година престой във Вектис можеха да положат простите клетви. Онези, които прекарваха в манастира четири години, се подстригваха, полагаха тържествен обет и се венчаваха за Христа. Като сестри от Вектис те получаваха лични килии и свободно време за молитви и медитация насаме.

Смущението и чувството за изолация се засилваха и от това, че останалите момичета я отбягваха и си шепнеха зад гърба ѝ. Никой не ѝ казваше защо е различна от другите. Просто го знаеше.

На шестия месец от идването ѝ във Вектис в спалното се появи ново момиче, светлокоса девойка на име Елизабет. Тя беше от острова и идваше от Нюпорт. Баща ѝ я беше продал като малка за слугиня в домакинството на графиня Изабела в Карисбрук. На свой ред графинята я беше дарила на манастира и сестра Сейблин лично я взе от замъка и я предаде на грижите на сестра Джоузефин. Леглото Ѝ беше до това на Клариса и двете работеха заедно в кухнята. Не след дълго стана ясно, че с Елизабет също не се отнасят като с послушница.

Елизабет беше срамежлива и през първите няколко седмици двете момичета почти не разговаряха. Когато най-сетне се престрашиха, диалектите им се оказаха толкова различни, че отначало общуването беше чиста мъка, но след време започнаха да се разбират една друга.

- Нима няма да станем монахини като останалите? - беше попитала Елизабет.

- Когато питам същото сестра Джоузефин, тя не ми отговаря - отвърна Клариса. - Когато се моля на Бог за отговор, Той също не отговаря. Мога ли да те питам нещо? Когато пристигна, сестра Джоузефин огледа ли те гола?

Елизабет кимна.

- Каза, че бедрата ми били добри.