Библиотекарите

Филип натисна копчето за спиране на звука и отхапа от препечената филийка.

– Есе.

– Що за есе?

– Просто есе.

– Кога смяташ да го напишеш?

– Почти съм приключил. Стига си се потил.

Уил изсумтя одобрително.

– Денят се очертава хубав. Ще се радвам да дойдеш с мен.

– На риба ли?

– Аха.

– Не, благодаря.

– Защо не?

– Не си падам по убиването на безобидни създания.

– Ще ги хващаме и ще ги пускаме.

– Не си падам и по нараняването на безобидни създания.

Синът му закачи долната си устна с показалец и направи измъчена физиономия.

– Господи, Фил.

– Имам среща с приятели.

– Какви приятели?

– С едни момичета.

– Не знаех, че познаваш хлапета тук.

– Е, вече знаеш.

И с тези думи Филип отново включи звука на мобилния си и изключи баща си.

Момичета, помисли си Уил. Какъвто бащата, такъв и синът.

По-късно сутринта, когато Филип се изнесе, Уил си направи труда да се разходи до офиса на яхтклуба и да го проследи. Видя през прозореца как някакво жълто кабрио спря при тротоара и три красиви момичета качиха единствения му наследник. Хлапето беше малко дългуресто, но изглеждаше добре, с едрия кокал на баща си, висок за петнайсетте си години, с рошава руса коса. За щастие на ръст също се беше метнал на баща си. Нанси беше дребничка - докато не я разлютиш. Тогава Уил изглеждаше като джудже в сравнение с нея. Напоследък го кастреше достатъчно често от разстояние, за да се чувства доста дребен.

Уил грабна писалка от рецепцията и с инстинкта на настоящ баща и бивш агент на ФБР си записа номера на кабриото. Просто така, за всеки случай.

Върна се на „Уил Пауър“ погледна към пустото място на съседа и въздъхна. Можеше да излезе в морето с дамите. Денят се бе ширнал пред него. Риболовът отпадна и се чудеше какво да прави. От доста време отлагаше ремонта на охладителната система и с неохота реши, че е дошло време да се поизцапа.

Часове по-късно чу моторницата да се връща. Захвърли с радост инструментите, избърса ръце с парцал и излезе в чудния топъл следобед. Подозираше, че дамите ще имат проблем с приставането на заден ход, и се оказа прав. След два неуспешни опита на Марджи да улучи мястото на обръщане той предложи да се качи на борда и да свърши работата вместо тях. Паркира идеално моторницата и метна въжетата в протегнатите ръце, които се бяха зачервили от слънцето.

– Нашият рицар на бял кон - рече Мейгън. - Едно питие?

– Само да скоча да облека нещо.

Върна се на „Уил Пауър“, отвори гардероба и започна да навлича някакво поло, като си говореше сам, без да осъзнава иронията от малката си реч предвид името на лодката²¹.

– Уил, я се стегни, дяволите да те вземат. Опитай се да не бъдеш пълен идиот, става ли? Можеш ли да го направиш? Как мислиш?

Когато главата му се подаде през яката, погледът му падна върху снимката на Нанси от полагането на клетва във Вашингтон, когато я повишиха в заместник-директор на отдел „Киберпрестъпления“. Изглеждаше добре, много щастлива. Той едва не бе съсипал всичко с гадното си държане и мърморенето, че ще им се наложи да живеят във Вашингтон. Успяха някак да решат проблема и да намерят компромис. А ето че сега можеше да прецака всичко, ако не внимава.

Отпусна се в стола на палубата на моторницата и закърка бира. По принцип внимаваше с пиенето, а часът беше ранен, но реши, че му се полага малко глезене. Не беше виждал Нанси кажи-речи от два месеца, ако не се брои тридневното ѝ посещение в Панама Сити за Коледа. А извънредната ваканция на Филип с татко му определено не беше от най-забавните.

Изгорелите от слънцето дами разполагаха със зареден хладилник, купища снакс и безкрайни теми за разговор. Двете се суетяха около него, а Мейгън се грижеше никога да не остава без бира и подхранваше егото му. Яхтата му била чудна. Имал страхотен загар. Бил наистина в добра форма (за мъж на неговата възраст). Уил бил първата знаменитост, която вижда ла отблизо.

– Кога се сдоби с лодката? - попита го Марджи.

– Преди петнайсетина години. Размених я за един автобус.

– Автобус ли?

– Дълга история — отвърна Уил.

Тя прие отговора му и продължи нататък:

– За срока, който остава, ли си дошъл тук?

– Колкото и дълъг да е той.

– Да се надяваме, че е повече от тринайсет месеца - рече Мейгън.

– Да се надяваме.

Мина около час и Марджи задряма от слънцето и бирата. Мейгън предложи на Уил да остане за вечеря. Той написа есемес на сина си и бързо получи отговор. Филип беше зает със свои работи.

– Дадено.

– Ще я оставя да спи - каза Мейгън. - Смятам да приготвя паста. Знаеш ли как се работи с печката на Бен?

Под палубата лодката се полюшваше приятно от следобедния вятър. Уил завъртя клапана на бутилката и запали газовия котлон, след което се разположи на канапето, докато Мейгън шеташе и готвеше. Зяпна като хипнотизиран тесните бикини, скриващи стегнатия ѝ задник. Докато търсеше подправки, тя случайно попадна на бутилка скоч в един шкаф.

– Обичам това нещо - измърка Мейгън. – Бележка - да не забравя: Смени бутилката с пълна, преди да си тръгнем. Искаш ли?