Библиотекарите

Уил знаеше марката на Бен. „Джони Уокър“, черен етикет, неговият най-добър приятел и най-лют враг. Въздъхна.

– Въздържател съм.

– Но ти изпи три бири!

– Въздържам се от уиски.

– Алкохолът си е алкохол.

– Дълбоко се заблуждаваш.

– Какво толкова може да стане? Няма да позволим да паднеш зад борда. Освен това аз съм медицинска сестра. Мога да се справя с всичко.

– Жена ми може да се обади.

– Нали затова е измислена гласовата поща, скъпи.

Първата щедра глътка му донесе чувството за завръщане у дома. Тъмна и силна, събуждаща небцето и гъделичкаща гърлото. Секунди по-късно я усети в главата си като внезапно вцепеняващо удоволствие. Здрасти, Джони, помисли си той. Къде се изгуби, друже?

Докато Мейгън задушаваше плънката, Уил пресуши първата чаша и започна втора.

Когато сосът завря, тя се присъедини към него на канапето, сипа си второ питие и изведнъж стана сериозна.

– Знам, че през повечето време гледам несериозно на нещата, но в действителност съм уплашена. Никой нищо не обяснява. Какво ще се случи на девети февруари двайсет и седма?

– Нямам представа, ако трябва да съм честен - отвърна той. - Нямам достъп до вътрешна информация.

– Но нали ти си причината да знаем всичко това! Извинявай, че те притискам, но не мога да повярвам, че съм седнала не до друг, а до самия Уил Пайпър! Няма да си простя, ако не се възползвам от случая.

– Вече над петнайсет години съм извън играта. Даже нещо повече. За властите съм персона нон грата.

Уил отпи още една глътка.

– Ако не разполагах с коз, със сигурност щяха да се отърват от мен още навремето.

– Базата данни.

Той кимна.

– Ти си ОХ, нали?

Отвъд хоризонта.

– Да, ОХ съм.

– Предполагам, че и с мен е така - рече тя. - Все пак би ли ме проверил?

– Повярвай ми, нямам достъп до базата данни.

– Предполагам, че изобщо не бих искала да научавам.

– И правилно.

– Но е ужасно да си помислиш, че всичко ще приключи след около четиристотин дни или колкото там са. Нали знаеш, някои хора имат на екраните си часовници, отброяващи оставащото време! Целият свят е обсебен от тази мисъл.

– Аз пък гледам да не се замислям за това - каза Уил. - Просто живея.

– Да, но имаш син.

Той бутна чашата си за нова доза.

– Това, млада госпожо, е най-тежкото. А от предишния си брак имам и дъщеря, която сигурно е по-голяма от теб.

– Внуци?

– Един. Синът на Лора, Ник. Чудесно хлапе.

– Значи все пак мислиш, че ще настъпи краят на света.

– Да, не, може би, може би не, вероятно, съмнително. Зависи кога ме попиташ.

– Днес?

Уил наплюнчи пръст и го вдигна във въздуха.

– Днес? Да, с нас е свършено.

– Тогава защо си зарязал скоча?

Той махна с чаша.

– Май вече е очевидно, че се издъних.

– Имам предвид по принцип. Повечето мои познати наблягат здравата на ядене, пиене и купони.

– Ако зависеше само от мен, сигурно щях да съм хедонист от световна класа. Нанси... така се казва жена ми... не би го допуснала. Някои неща са по-лоши и от смъртта. По-добре да не я виждаш, когато е ядосана.

Мейгън се изкиска.

– Къде е тя?

– Във Вашингтон. Стана важна клечка сред федералните. Синът ми живее с нея.

– Разделени ли сте?

– Не. Не може да ме гледа как се мотая начумерено из къщата във Вирджиния. И затова стигнахме до споразумение. Аз съм оттук, Флорида винаги ми е харесвала. След около година, когато наближим Хоризонта, ще видим къде ще се паркираме.

Тя остави чашата си и без да го поглежда, прокара пръст по полото му от шията до пъпа. Нокътят ѝ задираше в памука, издавайки звук като от разкопчаван цип. После погледна в сините му очи.

– Какво означава това? - невинно попита Уил, макар да бе наясно накъде отиват нещата.

– Сосът ми е най-вкусен, когато ври дълго време.

– Обичам хубавия червен сос.

– Тогава ела на койката, нара или както там се нарича леглото на кораб.

– Но Марджи е там.

– Тя спи като заклана.

Мейгън постави грамадната му ръка върху лявата си гърда.

– Мисля, че не е зле да се позабавляваме, а? Веднага те харесах.

Уил се запъна с отговора. Съзнанието му вече бе замъглено, а гърдата беше великолепна и мека.

– Ти си някакъв дявол в бикини, да знаеш.

Тя се приближи още повече и го целуна в устата.

След около половин минута той се дръпна.

– Знаеш ли, май ще ми се наложи да отклоня адски милото ти предложение.

– Жена ти ли?

– Сериозен фактор.

– Не ме ли намираш за привлекателна? - плъзна ръка към чатала му тя.

– Е, това е фактор номер две.

Той пое дълбоко дъх и когато издиша, нещо се случи.

Въздухът сякаш не излизаше от дробовете му, а се нагнетяваше вътре и притискаше гръдния му кош. Опита се да се изправи, но не успя.

– Добре ли си? - попита тя.

– Аз...

Натискът го смазваше и Уил трескаво се помъчи да си поеме дъх. Ушите му забучаха, сякаш покрай него минаваше влак. Беше имал напечени моменти, бе участвал в престрелки с мъже, възнамеряващи да го убият, но никога не беше изпитвал паника като тази, която го заливаше в момента.

Смътно усети пръстите на Мейгън върху сънната си артерия и някакъв далечен глас произнесе: „Господи, май получаваш инфаркт“.