Библиотекарите

Кени и хората му пристигнаха в Къркби Стивън и паркираха недалеч от хотел „Черният бик". Хората от екипа за наблюдение от Грум Лейк бяха установили точното местоположение на Ани Лок по сигнала от нетпена ѝ и следяха целия ѝ имейл и телефонен трафик, справяйки се с кодиращите алгоритми на МИ-5 като нагорещен нож с масло. Както обичаше да казва Кени в подобни ситуации: „В ръцете ни е". Неговите наблюдатели никога не бяха попадали на шифър, който да не могат да разбият. Именно с това си вадеха хляба. Гордееше се страшно с хората си и мисията им, но краят наближаваше, както се казва, и той нямаше ни най-малка представа какво ще прави след закриването на Зона 51. Понякога, когато беше в почивка и вкарваше повече пиячка в кръвта си, тайно се надяваше, че с настъпването на Хоризонта ще бъде заличен заедно с останалото човечество. По този начин нямаше да му се налага да се задоволява с по-незначителна работа.

Но сега, докато се разтъпкваше и оглеждаше Маркет Стрийт, той мислеше единствено за работата си. Щеше да открие Уил Пайпър, да научи какви ги вършат той и синът му и да разбере кои, по дяволите, са тези „библиотекари". И след това щеше здравата да го начука на господин Пайпър, стига да може да намери основателна причина за това. Вярно, Пайпър беше ОХ, но това не пречеше хубавичко да си изпати, пък и по този начин щеше да се погрижи за една недовършена работа. Беше длъжник на Малкълм Фрейзър. И освен това, ставаше въпрос за честта на наблюдателите. Докато го пребиваше, щеше да се погрижи Пайпър да разбере, че всеки удар идва от Малкълм, че е юмрук от онзи свят.

Ани седна на забутаната маса в дъното на лобито заедно с Мелроуз и другите двама агенти на МИ-5. Познаваше ги - свестни момчета, които сигурно споделяха мнението ѝ за Мелроуз, но си мълчаха в присъствието на шефа си. Подложките за бира на масата воняха на мая. Тя ги събра и ги метна на съседната празна маса. Мелроуз отпрати сервитьора, като каза, че не са нито гладни, нито жадни, и когато онзи замърмори сърдито, отбеляза:

- Страшно мразя тези провинциални градчета.

Ани сбито докладва за обиколката си с Уил из фермите в Пин. Спря се най-вече на фермата Лайтбърн, защото се бяха задържали най-дълго там. Повечето от другите срещи бяха кратки и доста недружелюбни.

- Местните хора като че ли не обичат посетители - рече тя.

- Но случаят с Лайтбърн не е такъв - носово отбеляза Мелроуз. Беше извикал карта на екрана на нетпена си, на която с червени точки бяха отбелязани посетените места. - Пънчета в Пин - каза той и зачака двамата подлизурковци да се захилят. - Те не са били недружелюбни, нали? Какво ни говори това, Ани?

- Както заключих в предварителния си доклад, Роб, това ни говори, че или са приятелски настроени по принцип, или крият нещо - отвърна тя.

- Е, така или иначе, явно ще трябва да ги посетим отново днес следобед. Да видим колко приятелски настроени ще бъдат, когато тежката артилерия им се натресе на главите.

Точно в този момент Кени, Лопес и Харпър влязоха в лобито и поискаха да бъдат настанени за обяд. Кени изгледа масата на МИ-5.

- Кои са тези, по дяволите? - прошепна Мелроуз.

- Не съм ги виждала досега - отвърна Ани. - Американци, ако се съди по външния им вид и акцента.

- Е, високият като че ли те разпозна. Видя ли как те гледаше?

Тя сви рамене.

- ФБР? - прошепна Мелроуз. - ЦРУ? Или от някоя друга агенция?

- Искаш ли да ги питам? - саркастично рече тя.

- За бога, не! Ще се изложим. Аз ще направя дискретна справка. Но няма да се изненадам, ако това се окаже някаква машинация на жената на Пайпър. Може би се опитва да следи работата ни.

В другия край на салона Кени също шепнеше на хората си:

- Ан Елизабет Лок. Изглежда точно като на снимката. Хубаво момиченце. Тъкмо излязла от прокурорската възраст, ако питате мен.

- Какво правим, шефе? - попита Лопес.

- Първата ни работа е да се помолим на всемогъщия Бог в менюто да има нещо, което няма да ни накара да си изповръщаме червата. След това продължаваме с онова, в което ни бива най-много. Ще им проследим задниците, докато не ни отведат при Пайпър.

- Май ни забелязаха - обади се Харпър.

Кени отвори менюто.

- И какво ще правят? Ще ни избягат с мижавия си електромобил ли?

Нанси не беше свикнала с празна къща. Не толкова заради това, че е сама. Уил прекарваше повечето си време във Флорида, докато тя работеше във Вашингтон, а за Филип не можеше да се каже, че се мотае около нея. През повечето време седеше в стаята си. Онова, което я тормозеше, бе тишината.

Около Филип винаги беше шумно. От стаята му постоянно бумтяха тонколони. И нетпенът му непрекъснато звънеше, за да му предаде нещо от Соко и другите му безброй сайтове. Освен това никога не изключваше телевизорите в кухнята и дневната, така че и те непрекъснато бръмчаха на заден план.

Сега къщата беше смълчана като гробница и това я влудяваше.

Беше се облякла за работа и пълнеше термочашата си с кафе, когато се разрева. Синът ѝ беше изчезнал. Съпругът ѝ беше изчезнал. А коравосърдечният ѝ шеф искаше от нея да постави работата и страната на първо място. Това беше прекалено.