Библиотеката на мъртвите

Нелсън Елдър прекарваше доста добра сутрин. Седеше на любимата си маса в кафенето на компанията и отдаваше дължимото на омлета и сутрешния вестник. Беше зареден с енергия от хубавото тичане, добрия душ и съживената увереност в бъдещето. От всички неща, които се отразяваха на настроението му, най-важното бяха борсовите показатели на „Дезърт Лайф“. През последния месец цената на акциите се покачи със 7,2 процента, като се вдигна с цял процент и половина в деня преди аналитичния ъпгрейд. Беше много рано цялата тази лудост с Питър Бенедикт да се изяви в пълен размер, но можеше с математическа сигурност да предскаже, че отказването на застраховки на клиенти с предстояща смърт и промяната на таксите за онези, чийто край ще настъпи в обозримо бъдеще, ще превърне компанията му в машина за пари.

В добавка рискованият ход на Берт Майърс с онзи хедж фонд от Кънектикът се оказа успешен и донесе огромна възвращаемост през юли. Елдър смени напористия си подход с нов, по-агресивен тон спрямо инвеститорите и анализаторите, и Уолстрийт си взе бележка. Мнението за „Дезърт Лайф“ започваше да се променя.

Не го интересуваше как онази странна птица Питър Бенедикт се е сдобил с вълшебната си база данни, откъде се е появила тя и дали изобщо е възможно да съществува. Елдър не се занимаваше с морално-философски въпроси. Беше платил на Бенедикт пет милиона от собствения си джоб, за да попречи на одиторите да забележат трансакцията и да започнат да задават въпроси. И без това си имаше достатъчно тревоги покрай авантюрата с хедж фонда на Берт.

Но разходите си струваха. Стойността на личния му дял в компанията скочи с десет милиона — страшно добра възвръщаемост за един месец! Смяташе да си мълчи за бизнеса с Бенедикт. Никой не знаеше за него, дори Берт. Беше прекалено шантаво и прекалено опасно. Беше трудно да обясни дори на собствения си главен деловодител защо трябва да получава всеки ден списък на всички желаещи да се застраховат клиенти.

Берт го забеляза, че се храни сам, и приближи с широка усмивка и размахан пръст.

— Знам тайната ти, Нелсън!

Думите му стреснаха по-възрастния мъж.

— Какво имаш предвид? — остро попита той.

— Днес следобед ще ни зарежеш, за да идеш на голф.

Елдър издиша и се усмихна.

— Откъде разбра?

— Знам всичко, ставащо тук — надуто рече финансовият директор.

— Не точно всичко. Скрил съм едно-две нещица в ръкава си.

— Сред тях има ли бонус за мен?

— Ако продължиш да носиш подобни печалби, след две години ще можеш да си купиш остров. Няма ли да седнеш да хапнеш?

— Не мога. Среща на отдела. С кого ще играеш?

— Благотворително мероприятие на „Уин“. Дори нямам представа кои са останалите.

— Е, забавлявай се. Заслужаваш го.

Елдър му намигна.

— Прав си. Наистина го заслужавам.

Нанси не можеше да се концентрира върху банковия обир. Обърна страницата, но осъзна, че не е запомнила нищо, и се наложи да се върне назад и да я прочете отново. Предстоеше й среща с Джон Мюлер, който очакваше някакъв брифинг по случая. На всеки няколко минути отваряше браузъра и търсеше в мрежата новини за Уил, но всички новинарски сайтове въртяха едно и също. Накрая не се сдържа.

Сю Санчес я видя в коридора и й махна от разстояние. Само тя й беше притрябвала, но Нанси не можеше да се престори, че не я е забелязала.

Напрежението на лицето на шефката бе поразително. Лявото й око потрепваше, гласът й също бе разтреперан.

— Нанси — каза тя и приближи толкова близко, че я накара да изпита неудобство. — Той опита ли се да се свърже с теб?

Нанси се увери, че чантата й е плътно затворена.

— Снощи ме пита същото. Отговорът все още е не.

— Трябва да питам. Той ти беше партньор. А партньорите се сближават. — Изказването изнерви Нанси, а Сю го усети и побърза да разясни: — Нямам предвид в онзи смисъл. Нали се сещаш — приятелство, обвързаност.

— Нито се е обаждал, нито е пускал имейли. Пък и щеше да знаеш, ако го беше направил — изтърси Нанси.

— Не съм оторизирана да следя нито него, нито теб! — отсече Сю. — Ако го подслушвахме, щях да знам. Нали съм му началник!

— Сю, знам много по-малко от теб какво става изобщо, но наистина ли би се шокирала, ако някои други служби се опитват да слухтят?

Сю я погледна обидено и зае отбранителна позиция.

— Не знам за какво говориш. — Нанси сви рамене и Сю се окопити. — Къде отиваш?

— До аптеката. Имаш ли нужда от нещо?

— Не, добре съм. — Изобщо не звучеше убедително.

Измина пет пресечки, преди да извади телефона от чантата си. Огледа се още веднъж за опашка и набра номера.

Той вдигна на второто позвъняване.

— Такото на Джо.

— Звучи апетитно — каза Нанси.

— Радвам се, че се обади. — Звучеше адски уморено.

— Започнах да се чувствам самотен.

— Къде си?

— На едно място, равно като билярдна маса.

— Можеш ли да бъдеш по-конкретен?

— Ако се вярва на знаците, в Индиана.

— Не си пътувал през цялата нощ, нали?

— Май го направих.

— Трябва да поспиш малко!

— Ъхъ.

— Кога?

— Тъкмо си търся подходящо място. Говори ли с Лора?

— Исках да проверя първо ти как си.

— Кажи й, че съм добре. Да не се тревожи.

— Ще се разтревожи. Аз се тревожа.

— Какво става в службата?