Библиотеката на мъртвите

Мерцедесът се движеше по тесни виещи се пътища покрай скрити зад огради и жив плет къщи. Накрая спряха зад един от вездесъщите за района камиони за озеленяване и когато отвори вратата, Марк бе блъснат от полъха на жегата и рева на моторна резачка. Кери спринтира към портата със списък в ръка като малко дете.

— Толкова е готина! — каза агентката на Марк. — По-добре да се поразмърдаме. Чакат ни още сума ти предложения!

Фрейзър караше на черно кафе и адреналин. Щеше да добави към тях и амфетамини, стига да можеше да убеди някого от лечебницата да му ги отпусне.

Обектът беше в нормалния си делничен режим, пълен догоре със служители, изпълняващи обичайните за смотаняците задължения. Той, от друга страна, правеше нещо необичайно и безпрецедентно — водеше вътрешно разследване и две външни операции едновременно, като в същото време на всеки няколко минути докладваше на господарите си във Вашингтон.

Единият от външните екипи се намираше в Ню Йорк и издирваше Уил Пайпър; вторият бе в Лас Вегас и работеше върху Нелсън Елдър. Всичките му хора бяха бивши военни. Някои бяха участвали в операции на ЦРУ в Близкия изток. До един бяха ефективни кучи синове и действаха хладнокръвно въпреки импотентната паника в Пентагона.

Вече имаше по-добро отношение към Ребека Розенберг, макар че навиците й на хранене го отвращаваха и говореха за липса на самодисциплина. Цяла нощ я гледаше как се тъпче с нуга и карамел, как сякаш се окръгляше пред очите му. Кошчето й бе пълно с опаковки от десерти и беше грозна като вещица, но макар и неохотно, Фрейзър не можеше да не се възхити на начина, по който разбиваше защитата на Шакълтън камък по камък и разкриваше всичко зад нея.

— Виж това — възкликна тя, когато мина покрай нея. — Още данни за Питър Бенедикт. Имал е кредитна линия в казино „Констелейшън“ на това име, както и карта „Виза“.

— Някакви влогове по нея?

— Почти не я е използвал, но има няколко трансакции за Съюза на американските сценаристи. За регистрирането на сценарий или нещо подобно.

— Господи, че и шибан писател се извъдил. Можеш ли да спипаш писанията му?

— Имаш предвид да хакна сървъра им ли? Да, сигурно. Има и още нещо.

— Давай.

— Преди около месец е открил сметка на Кайманите. И получил по нея пет милиона от Нелсън Дж. Елдър.

— Да си го начукам. — Трябваше да се свърже с Декорсо, шефа на екипа в Лас Вегас.

— Той е сигурно най-добрият програмист, с когото някога е разполагала лабораторията — с възхита рече тя. — Същински вълк, дебнещ кокошки.

— Как е успял да измъкне данните?

— Още не знам.

— Всеки служител трябва да бъде прегледан — заяви той. — И вътрешно.

— Знам.

— И ти в това число.

Тя го изгледа кисело и му подаде еднодоларова банкнота.

— Бъди добро момче и ми донеси още един десерт.

— След като се обадя на проклетия секретар.

Харис Лестър, секретарят на военноморските сили, имаше офис в Пентагона дълбоко в Пръстен С, възможно най-далеч от свежия въздух. Пътят му до високия политически пост беше стандартен — служба във флота по време на Виетнам, години в законодателната власт на Мериленд, три мандата в Конгреса, член на управителния съвет на „Нортроп Груман“ и накрая, преди година и половина, назначение от новоизбрания президент за секретар на военноморските сили.

Беше прецизен, необичащ рисковете бюрократ, който се отвращаваше от изненадите в личния и професионалния си живот, така че реагира със смесица от шок и раздразнение, когато шефът му, секретарят на отбраната, лично му съобщи за Зона 51.

— Това да не би да е някакво посвещаване в братство, господин секретар?

— Да ти приличам на член на някакво проклето братство? — излая му секретарят. — Всичко си е съвсем истинско и по традиция е в компетенцията на флота, така че е твое и Господ да ти е на помощ, ако през твоя мандат изтече нещо.

Ризата на Лестър беше толкова колосана, че пукаше, когато седна на бюрото си. Приглади вратовръзката си на черни и сребристи ивици, прокара ръка по остатъка от косата си, за да накара кичурите да сочат в една посока, след което посегна към очилата без рамки. Адютантът му се обади по интеркома, преди да отвори първата папка.

— Господин секретар, обади се Малкълм Фрейзър от Грум Лейк. Да ви свържа ли?

Почти усещаше как киселините бликват в стомаха му. Тези обаждания го убиваха, но не можеше да ги прехвърли на някой друг. Това беше негова отговорност и решенията трябваше да взема той. Погледна часовника — във Вегас беше полунощ. Обичайното време за кошмари.

Мерцедесът пристигна на последния адрес късно следобед и спря на полукръглата алея пред имението в средиземноморски стил.

— Мисля, че ще е това! — възкликна агентката с безкрайната си енергия. — Запазих най-доброто за накрая.

Кери беше замаяна, но щастлива. Погледна прическата си в огледалото на пудриерата и каза отнесено:

— Всичките ми харесаха.

Марк се помъкна след тях. Превзетата агентка го чакаше и почукваше укорително часовника си.

С което го подсети да погледне своя часовник.