Библиотеката на мъртвите

Особено го привличаше пълното отдаване на монашеството. От свещениците бе чул множество разкази за уединената красота на абатството Вектис и когато стана на седемнайсет, той тръгна на юг към остров Уайт и плати с последните си медни монети на лодкарите да го преведат през пролива. Докато плаваше, Лука не сваляше очи от огромните отвесни скали на острова и се взираше със страхопочитание в катедралната кула на хоризонта, приличаща му на каменен пръст, сочещ към небето. Замоли се с цялото си сърце това да бъде път без завръщане.

След дълъг преход през богатата селска област Лука се озова пред решетката на входа и смирено замоли да бъде приет. Приор Феликс, як бретонец, толкова смугъл, колкото Лука бе бял, разпозна всеотдайността му и го прие. След четири години послушничество Лука беше ръкоположен за Божи служител и оттогава не минаваше ден, в който сърцето му да не прелива от радост. Неизменната му широка усмивка заразяваше другите братя и сестри, и мнозина нарочно минаваха покрай него само за да зърнат лицето му.

Няколко дни след пристигането си във Вектис Лука започна да дочува от по-старите послушници слухове за тайни крипти. Твърдеше се, че абатството си имало свой подземен свят. Там живеели странни същества, вършещи странни неща. Ритуали. Перверзни. Тайно общество, Орден на имената.

Лука сметна, че това са глупости, някакъв обичай за посвещаване на младежи с разпалено въображение. Смяташе да се съсредоточи върху задълженията и образованието си и да не си позволява да бъде отвличан с подобни небивалици.

Въпреки това не можеше да се отрече, че една група постройки оставаше недостъпна за него и другарите му. В отдалечения край на абатството, зад гробището имаше проста, неукрасена дървена постройка с размерите на малък параклис, която бе свързана с дълга и ниска сграда, наричана от някои външната кухня. От чисто любопитство Лука приближаваше от време на време да хвърли едно око на ставащото там. Видя в сградата да се носят зърно, зеленчуци, месо и мляко. Влизащите и излизащите монаси бяха едни и същи, а неведнъж стана свидетел как в подобната на параклис сграда въвеждат млади жени.

Лука бе млад, неопитен и приемаше, че на този свят има неща, които не му е писано или отредено да разбира. Нямаше намерение да си позволява да бъде разсейвай във всеотдайността му към Бог, която растеше с всеки изминал ден, прекаран зад стените на манастира.

Един късен октомврийски ден на спокойното и хармонично битие на Лука бе сложен край. Сутринта бе необичайно топла и слънчева за сезона, но скоро стана студено и заваля, когато една буря докосна острова с края си. Лука се разхождаше из абатството, потънал в медитация, и когато изведнъж задуха и заплющя дъжд, той потърси завет до външната стена. Пътеката го отведе до далечния край на спалното отделение на сестрите. Видя младите жени да излизат забързано, за да приберат прането.

Силен порив откъсна една детска риза от въжето и я вдигна във въздуха. Вятърът си поигра известно време с нея, след което я захвърли на тревата недалеч от Лука. Докато тичаше да я хване, той видя как някакво момиче се откъсна от останалите и също се затича към ризата. Воалът й се развя на вятъра и разкри дълга коса с цвета на пчелен мед.

Не е сестра, помисли си Лука. Иначе щяха да я подстрижат. Беше грациозна като млада сърна и също толкова боязлива, когато осъзна, че ще се изправи лице в лице с него. Момичето се закова на място и изчака Лука да вземе ризата. Той я вдигна и я размаха в дъжда с широка усмивка.

— Хванах я! — извика.

Никога не бе виждал по-прекрасно лице от нейното — съвършена брадичка, високи скули, синьо-зелени очи, влажни устни и кожа с блясъка на перлата, която веднъж бе видял на ръката на някаква благородна дама в Лондон.

Елизабет бе на не повече от шестнайсет, истинско въплъщение на младост и чистота. Беше от Нюпорт. Когато навърши девет, баща й я продаде да слугува в домакинството на графиня Изабела в Карисбрук. Две години по-късно Изабела я предаде на Вектис като дар. Сестра Сейблин лично я беше избрала от групата предложени момичета. Бе хванала брадичката на Елизабет с палец и показалец и бе заявила, че е подходяща за манастира.

— Благодаря — каза Елизабет на приближаващия Лука. Гласът й му заприлича на лек и висок звън на мъничко звънче.

— Съжалявам, че се намокри.

Лука й подаде ризата. Макар че ръцете им не се докоснаха, усети как помежду им минава някаква енергия. Увери се, че никой не ги гледа, след което попита:

— Как се казваш?

— Елизабет.

— Аз съм брат Лука.

— Зная. Виждала съм те.

— Нима?

Елизабет сведе поглед.

— Трябва да се връщам — смотолеви тя и побягна.

Лука я гледаше как се отдалечава и от този момент нататък момичето започна да си съперничи в мислите му с Исус Христос, неговия Господ и Спасител.