Библиотеката на мъртвите

Опита се да бъде невидим. Разни хора тичаха с все сила покрай него в посока към бунгалото. Двама охранители от хотела със сини сака го избутаха с лакти от пътя си. Уил продължи да върви бавно и спокойно в противоположната посока към градината на хотела — човек с куфарче, който трепереше под дрехите си.

Когато вратите на основната сграда се затвориха зад него, чу приглушени викове от района на бунгалата. Всеки момент щеше да се отприщи същински ад. Чуха се приближаващи сирени — в богаташките квартали реагираха наистина бързо. Трябваше да решава. Можеше да се опита да стигне до колата или да се спотаи някъде. Вторият вариант бе проработил в салона за красота, така че реши отново да заложи на него. Пък и определено не беше във форма за нещо друго.

На рецепцията цареше суматоха. Гостите съобщаваха за изстрели, в действие влизаха протоколите за сигурност. Уил бързо мина покрай претрупаните служители и се насочи към асансьорите. Скочи в една празна кабина и натисна напосоки бутона за третия етаж.

Коридорът бе празен, ако не се брои количката пред една от стаите. Уил надникна през полуотворената врата на номер 315 и видя камериерката да чисти с прахосмукачка.

— Здравейте! — поздрави той колкото се може по-нехайно.

Камериерката му се усмихна.

— Здравейте, сър. След малко приключвам.

В гардероба имаше куфари и мъжки дрехи.

— Върнах се по-рано от една среща — каза Уил. — Трябва да звънна по телефона.

— Няма проблем, сър. Просто се обадете за почистване, когато ви е удобно, и ще се върна.

Остана сам.

Надникна през гледащия към градината прозорец и видя полицаи и парамедици. Отпусна се в стола и затвори очи. Не знаеше с колко време разполага. Трябваше да мисли бързо.

Върна се назад във времето. Седеше в рибарската лодка с баща си, Филип Уестън Пайпър, който мълчаливо опъваше кордата. Винаги бе смятал, че името звучи много гръмко за човек с груби ръце и потъмняла от слънцето кожа, който си вадеше хляба, като арестуваше пияни шофьори и пишеше актове за превишена скорост. Дядо му бил учител по обществознание в прогимназията в Пенсакола с големи надежди за новородения си син и си мислел, че превзетото име ще му помогне да се оправи на тоя свят. Оказало се, че името няма никакво значение. Баща му израснал жаден за забави пройдоха и пияница, който си пробиваше с алкохол път в живота и бе жалък, склонен към кавги съпруг, караше и майка му постоянно да злоупотребява с чашката.

Въпреки това бе що-годе приличен баща, наистина ужасно необщителен, макар че Уил винаги бе имал чувството, че се опитва да постъпва правилно със сина си. Може би отношенията им щяха да са по-добри, ако Уил знаеше предварително, че баща му ще умре през последната му година в колежа. Може би тогава щеше да направи първата стъпка, да го заговори и да разбере какво мисли за живота си, за семейството си, за сина си. Но този разговор бе погребан заедно с Филип Уестън Пайпър и сега трябваше да се оправя с живота без него.

Уил никога не си бе падал особено по религия и философия. Казано направо, работеше със смъртта и подходът му към разследването на убийства се основаваше на факти. Някои хора живееха, други умираха, попаднали на неподходящото място в неподходящия момент. Случайността в това бе ужасяваща.

Майка му беше религиозна и когато я посещаваше, той послушно я съпровождаше до Първата баптистка църква в Панама Сити. Оплакваха я, когато ракът я уби. Беше чул своята доза за „волята Божия“ и божествения промисъл. В училище бе чел за калвинизма и предопределеността. Винаги си беше мислил, че всичко това са глупости. Хаосът и случайността управляваха света. Нямаше никакъв грандиозен план за каквото и да било.

А сега излизаше, че е грешал.

Отвори очи и погледна през рамо. Цялата полиция на Бевърли Хилс се беше събрала в градината. Пристигаха още линейки. Извади лаптопа и вдигна капака. Беше в заспал режим. Когато го събуди, началният екран към базата данни на Шакълтън поиска парола. Сбърка три пъти, преди да напише Питагор правилно. Доста показателно за харвардското му образование.

Имаше търсачка — въведи име, въведи дата на раждане, дата на смърт, град, пощенски код, адрес. Всичко беше много удобно за потребителя. Написа собственото си име и датата си на раждане, и компютърът отговори: ОХ. Добре, помисли си Уил, потвърдихме това. Надяваше се да не е ОХ по начина на Шакълтън, но поне му оставаха още най-малко осемнайсет години живот.

Следващите запитвания нямаше да са толкова прости. Поколеба се, помисли дали да не изключи компютъра, но от градината продължаваха да се чуват сирени и викове. Пое дълбоко дъх и написа: Лора Джийн Пайпър, 7.8.1984, и натисна Enter.

ОХ.

Издиша. Слава Богу!

Вдиша отново и написа: Нанси Липински, Уайт Плейнс, Ню Йорк.

ОХ.

И още един опит, за да подсили плана си: Джим Зекендорф, Уестън, Масачузетс.

ОХ.

Това е всичко, което искам да знам, всичко, помисли си той. Трепереше.