Библиотеката на мъртвите

Събраха се всички: Феликс, прошареният стар брат Вартоломей, който ръководеше скриптория, астрономът с остър език брат Гавраил, лекарят брат Едуард, който ръководеше лечебницата, дебелият сънен брат Томас, който се грижеше за избата и мандрата, и сестра Сейблин, върховната майка на всички сестри, горда жена на средна възраст с благородническа кръв.

— Кой може да ми каже какво е положението в Библиотеката? — попита Болдуин, имайки предвид монасите, които се трудеха там.

Всички я бяха посещавали неотдавна, водени от неспокойно любопитство, но никой не бе по-добре запознат от Вартоломей, който прекарваше голяма част от времето си под земята и дори беше започнал да прилича на къртица. Имаше заострено лице, непоносимост към светлината и правеше малки бързи жестове с мършавите си ръце, за да подсили думите си.

— Нещо ги безпокои — започна той. — Наблюдавам ги от много години. — Въздъхна. — Наистина много години, и това е най-близкото подобие на емоции от тяхна страна, откакто ги знам.

— Съгласен съм с нашия брат — обади се Гавраил. — Това не са обичайните прояви на чувства, каквито може да изпита всеки от нас, като радост, гняв, умора или глад, а някакво неспокойно усещане, че нещо не е наред.

Феликс се наведе напред.

— Бих казал, че сякаш губят желание за работа.

— Да! — съгласи се Вартоломей.

— През годините винаги сме се възхищавали на неуморния им труд — продължи Феликс. — Усилията им са неимоверни. Работят, докато не рухнат, а щом се събудят след кратка почивка, сякаш са преродени и започват отново. Почти не спират за храна, пиене или естествени нужди. Но сега…

— Сега стават мързеливи, също като мен! — изкикоти се брат Томас.

— Не точно мързеливи — намеси се лекарят. Брат Едуард имаше дълга рядка брада, която все чешеше ожесточено. — По-скоро са станали някак апатични. Темпото на работата им е по-бавно, по-премерено, ръцете им се движат по-лениво, спят по-дълго. Застояват се над храната си.

— Това е

апатия — съгласи се Вартоломей. — Иначе са такива, каквито са били винаги, но си прав, наистина се долавя някаква апатия.

— Има ли нещо друго? — попита Болдуин.

Сестра Сейблин подръпна края на воала си.

— Миналата седмица един от тях не се отзова на предоставената възможност.

— Изумително! — възкликна Томас.

— Случвало ли се е след това? — попита Гавраил.

Тя поклати глава.

— Нямаше удобен момент. Утре обаче ще заведа едно хубаво момиче на име Елизабет. Ще ви съобщя за резултата.

— Направи го — рече абатът. — И ме дръжте в течение за тази… апатия.

Вартоломей внимателно слезе по стръмните виещи се стъпала, водещи от малката постройка до криптите. На равни интервали по стената имаше факли, които бяха достатъчни за повечето братя, но след цял живот четене на свещи зрението му беше отслабнало. Опипваше ръба на всяко стъпало с десния си сандал, преди да стъпи на следващото.

Спиралата бе толкова тясна и се беше завъртял толкова много пъти, че му се виеше свят, когато стигна дъното. Всеки път, когато се спускаше тук и влизаше в криптите, Вартоломей се възхищаваше на строителното майсторство на предшествениците си, които през единадесети век бяха изградили тези помещения дълбоко под земята.

Отключи огромната врата с тежкия железен ключ, който висеше на колана му. Беше дребен и лек, така че му се наложи да я подпре с тяло и да я бутне с цялата си сила. Вратата се завъртя на пантите си и Вартоломей влезе в Залата на писарите.

Макар да бе идвал хиляди пъти тук, откакто бе посветен в Ордена на имената като млад любознателен книжник, Вартоломей неизменно спираше в изумление и възхита пред разкрилата се пред него гледка.

Сега гледаше към групата бледи, рижави мъже и момчета с пера в ръце, които топяха и пишеха, топяха и пишеха, а скърцането от писците приличаше на шума на стотици плъхове, мъчещи се да прегризат дъските на бъчви със зърно. Някои бяха стари, други — съвсем млади момчета, но въпреки възрастта помежду им имаше поразителна прилика. Всяко лице бе безизразно като съседното, зелените им очи не се откъсваха от белия пергамент.

Писарите бяха с лице към вратата, насядали рамо до рамо на дългите маси. Помещението имаше куполен таван, покрит с гипс и вар. През единадесети век архитектът брат Бертрам бе проектирал свода така, че да отразява по-добре светлината на свещите и на всеки няколко десетилетия се варосваше отново, за да се заличат саждите.

На всяка от петнайсетте маси, разположени до края на помещението, седяха до десет писари. Повечето от масите бяха напълно заети, но тук-там се виждаха свободни места. Причината за това бе очевидна — покрай стените на залата имаше тесни нарове, някои от които бяха заети от спящи.

Вартоломей тръгна покрай редовете, като от време на време спираше, за да надникне зад нечие рамо. Всичко изглеждаше наред. Вратата към стълбището се отвори. Появиха се млади братя, носещи гърнета с храна.

Вартоломей отвори втората тежка врата в дъното на залата. Запали факла от свещта, която винаги стоеше там, и влезе в първото от двете тъмни помещения, в сравнение с които Залата на писарите изглеждаше като килер.