Библиотеката на мъртвите

— Разбира се, че познавам, та нали всички идват тук? Пишеш ли?

— Написах сценарий — стеснително отвърна Питър.

— В такъв случай ще те свържа с Бърни Шварц, който е една от големите клечки в АТИ. Какво ще кажеш, Питър? Това ще надуе ли платната на лодката ти?

— Разбира се! — преизпълнен с радост, възкликна той. — Би било невероятно!

— Добре тогава. Не мога да обещая, че ще хареса сценария ти, но ти гарантирам, че ще го прочете и ще се срещне с теб. Уговорихме се.

Отново стиснаха ръце. На излизане Кемп постави ръка на рамото на Питър и му каза бащински:

— И повече не брой картите, Питър, нали? Ти си на страната на доброто.

— Ама че интересно — рече Бърни. — Виктор Кемп е Лас Вегас. Същински принц.

— Е, какво ще кажете за сценария ми? — попита Питър и затаи дъх в очакване на отговора.

Настъпи решителният момент.

— Всъщност, Питър, сценарият ти, макар и добър, се нуждае от малко излъскване, преди да го пусна. Но има и нещо по-важно. Написан е като за филм с голям бюджет. Има взривяващ се влак и купища специални ефекти. Подобен вид филми се правят все по-трудно и по-трудно, освен ако нямат гарантирана аудитория или потенциал за франчайз. Пък и става въпрос за тероризъм, който е истинският убиец. Единайсети септември промени всичко. Да ти кажа честно, много малко от проектите ми, които бяха отменени през две и първа, успяха да се съживят. Вече никой не иска да прави филми за тероризъм. Не мога да го продам. Съжалявам, но светът се промени.

Издишай. Виеше му се свят.

Влезе Роз.

— Господин Шварц, дойде човекът за следващата ви среща.

— Как само лети времето! — Бърни скочи на крака и Питър неволно го последва. — Виж, ако ми напишеш сценарий за високи залози и броене на карти и вмъкнеш малко секс и майтапи, обещавам, че ще го прочета. Много се радвам, че успяхме да се видим, Питър. Много поздрави на господин Кемп. И виж, радвам се, че си дошъл с кола. Аз лично вече не летя, поне не и с пътнически полети.

Когато вечерта се прибра в малката си извънградска къща в Спринг Вали, Питър видя плик, който се подаваше под изтривалката. Отвори го и прочете на светлината на верандата написаната на ръка бележка.

Скъпи Питър,

Съжалявам, че не се получи с Бърни Шварц. Позволи ми да се реванширам. Ела в стая 1834 в десет вечерта.

Виктор

Беше уморен и обезкуражен, но пък бе петък вечер и имаше цял уикенд, за да дойде на себе си.

На рецепцията в „Констелейшън“ го чакаше ключ и Питър се качи направо горе. Озова се в голям апартамент с две спални и страхотен изглед. На масичката за кафе в дневната имаше кошница с плодове и бутилка „Перие-Жуе“ в кофа с лед. И още един плик. Вътре имаше две картички — ваучер за хиляда долара за пазаруване в търговския салон на „Констелейшън“ и кредит от пет хиляди за казиното.

Седна потресен на дивана и се загледа надолу към неоновия пейзаж.

На вратата се почука.

— Влез! — извика той.

— Нямам ключ! — отвърна женски глас.

— О, извинете — притесни се Питър и спринтира към вратата. — Мислех си, че е камериерката.

Беше великолепна. И млада, почти момиче. Брюнетка с открито свежо лице и стегната плът с цвят на слонова кост, напираща под прилепналата вечерна рокля.

— Вие трябва да сте Питър — каза тя, затваряйки вратата след себе си. — Господин Кемп ме изпрати да ви кажа здрасти.

Подобно на мнозина във Вегас, тя бе пришълка тук — леко южняшки акцент, изящен и мелодичен.

Питър така се изчерви, че кожата му заприлича на направена от червена пластмаса.

— О!

Тя бавно тръгна към него, принуждавайки го да отстъпи към канапето.

— Казвам се Лидия. Добре ли съм?

— Добре?

— Ако предпочиташ момче, няма проблем. Не бях сигурна.

В нея имаше нещо замайващо и очароващо.

— Не харесвам момчета! — със стегнато гърло изграчи той. — Падам си по момичета!

— Е, добре тогава! Защото аз съм момиче — измърка тя като опитна актриса. — Питър, какво ще кажеш да седнеш и да отвориш онова шампанско, докато разберем какви игри ти харесват?

Краката му опряха дивана, коленете му се подкосиха и той тупна на седалката. Главата му се въртеше от раздиращи го емоции — страх, страст, смущение… Никога не бе правил подобно нещо. Изглеждаше толкова глупаво, но в същото време…

— Хей, виждала съм те и преди! — Лидия изглеждаше искрено развълнувана. — Да, виждала съм те хиляди пъти! Чак сега се сетих!

— Къде? В казиното ли?

— Не, глупчо! Сигурно не ме познаваш, защото не съм в онази тъпа униформа. През деня работя на рецепцията на летище „Маккарън“, нали се сещаш. На военния и правителствения терминал.

Руменината изчезна от лицето му.

Днес му се събра много. Прекалено много.

— Името ти не е Питър! А Марк нещо си. Марк Шакълтън. Бива ме с имената.

— Е, знаеш как стоят нещата с имената — с треперещ глас рече той.

— Ясно! Хей, спокойно! Каквото се случва във Вегас, си остава във Вегас, миличък. Ако искаш да знаеш истината, и моето име не е Лидия.