Библиотеката на мъртвите

— Много мило от ваша страна, но си имам работа — промърмори той. Гласът му едва се чуваше на фона на непрекъснатата музика и дрънченето на ротативки.

— Е, ако нещата се променят, имаш ми телефона.

Шефът приближи масата.

— Вижте, извинявам се за случилото се тук. Господин Елдър, как сте, сър? Тази вечер всички можете да ядете и пиете за сметка на заведението. Ще ви осигуря билети за всяко шоу, което пожелаете. Става ли? Още веднъж, много съжалявам.

— Дотолкова, че си готов да ми възстановиш загубите, така ли, Франки? — попита Елдър.

— Бих искал да го направя, господин Елдър, но това е невъзможно.

— Е, какво пък — обърна се Елдър към масата. — Ако не си поискаш, няма да получиш.

Шефът потупа Питър по рамото и му прошепна:

— Управителят иска да се види с теб. — Питър пребледня. — Спокойно, всичко е наред.

Джил Флоръс, управителят на залата в „Констелейшън“, бе издокаран и изискан, и в негово присъствие Питър се почувства мърляв и не на мястото си. Подмишниците му бяха мокри, искаше да се махне. Кабинетът на управителя беше изключително утилитарен, оборудван с множество плоски екрани, предаващи картини от различните маси и ротативки.

Флоръс беше задълбал сериозно, мъчейки се да разбере какво е станало. Как един обикновен посетител е забелязал нещо, което хората му не са успели? И защо ги издаде?

— Какво пропускам? — попита той плахия мъж.

Питър отпи глътка вода.

— Знаех сбора — призна си той.

— Значи също сте броили?

— Да.

— Вие сте брояч? Признавате пред мен, че сте брояч, така ли? — Тонът на Флоръс непрекъснато се покачваше.

— Броя, но не съм брояч.

Флоръс заряза всякакви обноски.

— Какво означава това, мамка му?

— Следя сбора… нещо като навик е, но не го използвам.

— И очаквате да ви повярвам?

Питър сви рамене.

— Съжалявам, но това е самата истина. Вече две години идвам тук и никога не съм променял залозите си. Печеля малко, губя малко, нали се сещате.

— Не мога да повярвам. Значи сте знаел сбора, а онзи скапаняк какво направи?

— Каза, че е омагьосан. Сборът беше тринайсет, така че това беше кодова дума за тринайсет, нали разбирате. Тя дойде на масата, когато сборът беше висок. Мисля, че изпусна пръчката на коктейла си, за да й направи знак.

— Значи той брои и примамва, а мацката залага и прибира парите.

— Вероятно имат кодова дума за всяка стойност. Например, „стол“ за четворка и „сладко“ за шестнайсет.

Телефонът иззвъня. Флоръс вдигна слушалката и се заслуша.

— Да, сър.

Затвори и се обърна към Питър.

— Е, Питър Бенедикт, днес е щастливият ви ден — обяви той. — Виктор Кемп иска да се срещне с вас горе в надстройката.

Гледката от надстройката беше замайваща. Виждаше се целият Вегас, който се виеше към тъмния хоризонт като пламтяща опашка. Виктор Кемп приближи и протегна ръка, и Питър усети масивните му златни пръстени, когато се здрависаха. Имаше черна вълниста коса, силен загар и блестящи зъби — изискан и непринуден на вид човек, въртящ най-добрия клуб в града. Костюмът му бе искрящо син, улавяше светлината и си играеше с нея. Тъканта сякаш беше от друга планета. Настани Питър в огромната си дневна и му предложи питие. Докато прислужницата носеше бира, Питър забеляза, че един от стенните монитори в другия край на помещението предава картина от кабинета на Джил. Явно имаше камери навсякъде.

Питър взе бирата си и си помисли дали да не свали каскета, но го остави — нито единият, нито другият избор беше в негов интерес.

— Честният човек е най-висшето творение на Бог — внезапно изрече Кемп. — Александър Поуп го е написал. Наздраве! — Чукна винената си чаша в халбата на Питър. — Повдигнахте духа ми, господин Бенедикт, за което съм ви благодарен.

— За нищо — предпазливо отвърна Питър.

— Изглеждате много умен човек. Мога ли да попитам с какво си изкарвате хляба?

— Занимавам се с компютри.

— Защо ли не се изненадвам! Забелязахте нещо, което цяла армия опитни професионалисти не успя, така че от една страна съм доволен, че сте честен човек, а от друга съм недоволен от собствените си хора. Да сте мислили някога за работа в охраната на казино, господин Бенедикт?

Питър поклати глава, но отвърна:

— Това е второто предложение за работа, което получавам тази вечер.

— Кой друг ви предложи?

— Един човек от моята маса. Директор на застрахователна компания.

— Сребриста коса, слаб, около петдесетте?

— Да.

— Трябва да е Нелсън Елдър, много добър човек. Явно имате страхотна вечер. Но щом сте доволен от работата си, ще трябва да намеря друг начин да ви се отблагодаря.

— О, не. Не е нужно, сър.

— Не ми викай сър! Наричай ме Виктор, а аз ще те наричам Питър. И тъй, Питър, все едно си намерил дух в бутилка, но тъй като това не е приказка, ще имаш едно желание и то трябва да бъде реалистично, нали разбираш. Е, какво да бъде? Момиче, кредитна линия, среща с някоя филмова звезда?

Мозъкът на Питър бе в състояние да обработва бързо огромни количества информация. Само за няколко секунди прехвърли множество различни сценарии и възможните резултати, и се спря на един, който за него имаше най-голямо значение.

— Познавате ли холивудски агенти? — с треперещ глас попита той.

Кемп се разсмя.