Черни води

Истина беше. Така трябваше да бъде. Със сигурност му бях дала достатъчно основания да стои колкото може по-далече от мен, и то още дълго време… а ето го сега тук.

— Имаш ли вече представа с кого ще делиш стаята? — попита миг по-късно.

Неохотно го освободих от прегръдката си.

— Не. Но си разменихме няколко имейла и тя ми се вижда свястно момиче. Казва се Сара и е от Небраска.

— Много хубаво, че това място е далече от океана.

— Точно така. — И аз за това си помислих най-напред.

— Приемаш ли един приятелски съвет?

— Винаги.

Той се друсна на леглото.

— Основни правила. Създай си ги колкото може по-скоро — за предпочитане, след като вашите си тръгнат, но преди да си легнеш тази вечер. Едва ли искаш да се будиш от алармата на часовника още преди зазоряване заради някоя практикуваща гола йога или нещо подобно. Така съжителството ви ще тръгне нагоре с краката, а някои съквартиранти не могат да се отърсят от такова нещо чак до края на следването. Повярвай ми.

Ухилих се и седнах на леглото до него.

— Освен това сигурна ли си, че искаш да заемаш точно тази половина от стаята? По неписано правило първият дошъл избира първи. Но съм сигурен, че веднага ще преотстъпиш правото си само ако Сара от Небраска те помоли с усмивка за това. Така че, ако наистина искаш да си на това легло, измисли любезен начин да откажеш, в случай че тя настоява да се размените. Другият вариант е да я изчакаш да дойде и да обсъдите заедно коя от вас кои мебели ще ползва. Това обаче винаги създава повече неприятности, отколкото си заслужава.

Развеселена, нищо не му отговорих. Миг по-късно той се обърна към мен с въпросително вдигнати вежди.

— Извинявай — казах, — ама ти сериозно ли…

— Само почакай. Още утре сутрин, когато отвориш очи преди зазоряване и внезапно опознаеш твоята съквартирантка наистина изцяло… тогава ще ти се иска да си го взела на сериозно.

Наклоних се към него и го побутнах по рамото.

— Какво ли щях да правя без теб.

Той ме хвана за брадичката и повдигна главата ми, докато погледите ни се срещнаха, после тихо заговори:

— Никога няма да ти се наложи да научиш отговора на този въпрос, Ванеса Сандс.

После нежно притисна устни в моите. Докато се целувахме, си мислех, че в този момент за първи път наистина го вярвам. Вярвах, че двамата със Саймън ще останем заедно каквото и да става. Защото сега той знаеше всичко. Знаеше за Колин. Знаеше, че макар убийството на Натали да е извършено от другите сирени, те са били провокирани от моя зов за помощ, а това ме правеше поне отчасти — ако не изцяло — отговорна за случилото се. Знаеше, че нейната смърт ми е дала много повече сили дори от смъртта на Колин. Знаеше дори какво съм принудена да правя, за да забавя процеса на преждевременно стареене.

И въпреки това искаше да бъде с мен.

Продължихме да се целуваме още известно време. Когато най-накрая се разделихме, Саймън се изправи с въздишка и ми протегна ръка.

— Май трябва да намерим вашите, преди майка ти да е окупирала всички минибарчета в радиус от двеста километра.

Хванах ръката му и той нежно ми помогна да стана.

— Става ли да ме изчакаш в трапезарията. Искам малко да се поосвежа.

— С радост ще те чакам.

— Хубаво тогава — усмихнах се. — Няма да се бавя.

Той не настоя. Стисна леко пръстите ми, преди да ги пусне, целуна ме по бузата и каза:

— Не бързай.

Гледах го как излиза от стаята. Когато вратата се затвори след него, огледах стаята още веднъж. С изключение на мебелите и завивките ми, тя беше съвсем гола. В моята половина щеше да остане така и занапред. Докато събирах багажа си за колежа, непрекъснато мислех за стаята на Шарлът в южен Бостън и за стаята за гости в къщата на брега, когато тя отседна в нея. Домът й беше просто обзаведен. Книжните лавици в него останаха празни до края, а камината — без нито една прашинка, сякаш там никога не беше горял огън. Тя няколко дни живя при нас в Уинтър Харбър, но с изключение на куфара и чехлите, стаята продължи да изглежда необитаема.

При Шарлът всичко беше просто. Тя не искаше никъде да се застоява за дълго или да се привързва към определено място. Защото не можеш да се чувстваш уютно в днешния ден, ако има опасност утре всичко да се промени.

Затова и аз не взех много багаж. Не знаех какво ще ми донесе моето утре. Засега това беше колежът. Саймън. Моите приятели и семейството. Един относително нормален живот.

Но после? След месец? След година? След две години? Когато вече нито солената вода, нито случайните флиртове ще могат да ми осигурят силата, необходима да водя относително нормален живот. Когато дойде време да извърша онова, което не бях сигурна дали ще мога да повторя пак.

Нищичко не знаех.

И въпреки това продължавах да се надявам. Много по-силно откогато и да е досега. Ето защо донесох няколко неща, които да превърнат донякъде стаята в общежитието в мой дом.

Чантата ми лежеше на леглото. Бръкнах да извадя плика, който сложих вътре предишната вечер, отидох при по-близкото бюро и се загледах в стената над него. Гледах кафявата коркова дъска за бележки.