Черни води

Това е трогателно, но напълно безсмислено — крещеше тя в главата ми. — Представа нямаш колко съм силна.

Предполагам, че ще ми се наложи да го разбера.

Докато тя риташе и се гърчеше, аз затягах все повече хватката си около раменете й. Успя само веднъж да ми се измъкне, но аз се извърнах и бях отново върху нея, препречвайки пътя й към повърхността. Опита да се стрелне покрай мен, но я блъснах назад и я стиснах под мишницата си с едно-единствено бързо движение.

Натали наистина беше силна. Но аз току-що бях отнела живот… и се чувствах не по-слаба от нея.

И какво се каниш да правиш? — настояваше тя, докато се спускахме все по-надълбоко. — Ще ме заровиш в пясъка на дъното на океана ли?

Това не е лоша идея.

Щом искаш да ме убиеш, защо просто не взе пистолета на полицая и не ме застреля?

Защото не исках да я убивам. Не исках да убивам никого, никога вече. Но след като това е единственият начин да я спра и да спася живота на безброй други хора, които биха умрели по нейно нареждане… не исках да живея, след като съм я убила. Сигурно бих могла да се застрелям след това, но не желаех да го причинявам на Саймън и приятелите си. Освен това този начин само привидно изглеждаше приемлив.

Вместо това щяхме да плуваме. Да се оставим на течението. Да се предадем в прегръдките на океана, без да излизаме за въздух на повърхността. В продължение на часове, дни или седмици. Колкото е нужно телата ни да се предадат поради липсата на кислород, който ни беше толкова необходим, колкото и солената вода.

Постъпваш глупаво. С какво този изход е по-добър от живота, който ти предложих?

Това не е живот — отсякох в отговор. — А сега никой друг няма да пострада.

Тя се разсмя. Може би все пак съм направила погрешен избор с теб, Ванеса Сандс. Защото ако си мислиш, че така ще приключиш с мен, жестоко грешиш.

Заритах по-силно с крака и се гмурнах още по-надълбоко. Тя изпищя зловещо и този пронизителен звук временно ме ослепи. Без да се замисля, повторих нейния писък, влагайки цялата си сила в него с надеждата да я удавя.

След секунди бяхме заобиколени от сребриста светлина.

Ето, виждаш ли? Тя потупа ръката ми, която още я натискаше за раменете. Гледай само колко добре съм ги обучила.

Сирените. Нейните сирени. Същите, които допреди малко примамваха рибарите, сега ни бяха наобиколили, а сребристите им очи излъчваха светлина. Образуваха тясна окръжност, която не ми даваше възможност да се измъкна с плуване. Приближаваха една по една към нас, сграбчвайки ни за косите, за ръцете, за вратовете. Отначало се опитах да се съпротивлявам, да се откъсна от хватката им… но това нямаше никакъв смисъл.

Ето защо престанах да се боря. Пуснах Натали и усетих как водата я отнася настрани, доколкото позволяваха белезниците. Затворих очи.

После запях толкова тихо, че само аз можех да се чуя, представих си Джъстин, казах й, че скоро ще се видим… И се оставих на светлината.

Глава 27

Малката бяла стая беше на последния етаж в стара тухлена постройка. Стените бяха покрити с бяла мазилка, а пода — със сив линолеум. По тавана имаше звезди, останали от предишния наемател, които светеха в тъмното. Обзавеждането се състоеше от две еднакви легла, гардеробчета, бюра и книжни шкафове. Между двете шкафчета имаше една-единствена мивка. Големият прозорец над чугунения радиатор гледаше към група еднакви сгради, в които имаше стаи, същите като тази.

— Е — каза мама, оглеждайки се около себе си. — Не е „Риц“.

— Не е — отговорих. — По-хубаво е.

Очите й се наляха със сълзи, докато ми се усмихваше. После, сигурно за да предотврати нов пристъп на тоталния срив, с който се бореше от дни, се обърна към купчината прилежно сгънато спално бельо върху бюрото, взе чаршаф и го простря над едното от двете легла близнаци.

— Пет етажа стълби — задъхано каза татко, влизайки в стаята. — И нито един асансьор.

— Което нямаше да е чак такъв проблем, ако някой не настояваше да домъкне със себе си цялата покъщнина. — Пейдж се намъкна в стаята след татко и шеговито подбели очи. — Същинска примадона.