Черни води

Направо не мога да си обясня как оцелях миналото лято, след като бях на крачка — при това неведнъж — от удавяне. Преди да разбера от какво има нужда, тялото ми едва не ме провали. Хипнотизираният рибар можеше да ме убие, както в мазето на ресторанта на Бети, ако по някаква случайност не бях го спряла, така и в океана, когато се опита да ме удуши. И когато по чудо оцелях след всичко това, трябваше най-накрая да умра на дъното на пристанището, закопчана с чифт белезници за Натали и душена от отмъстителните сирени.

Но аз оцелях дори тогава. Поне веднъж моята мощ на ненофара се беше оказала от полза. Защото сирените бяха чули не гласа на Натали. И не дойдоха, за да накажат мен. Моят глас беше заглушил нейния… и те дойдоха за нея. Сред хаоса от кипнала вода и песни на сирени, когато бях уверена, че всяко вдишване ми е за последно, те я убиха.

А когато всичко свърши, очакваха от мен да ги поведа.

Щом разбрах какво се е случило, действах по инстинкт. Наредих на повечето сирени да се върнат при мъжете, да се уверят, че всички са добре, и да направят каквото е по силите им, за да смекчат спомените от тази нощ. Накарах две от тях да отнесат тялото на Натали навътре в океана, където то щеше да се разложи много преди някой да го открие. Когато се оказа, че белезниците са проблем, стиснах веригата между двете гривни само с два пръста и тя се скъса, сякаш беше изплетена от водорасли, а не от метал. Чак тогава поех към брега, готова да призная пред шериф Грийн и сержант Томпкинс и второто си престъпление.

Оказа се обаче, че Пейдж е понаучила нещичко от времето, прекарано с Натали. Още преди да стъпя на брега, полицаите бяха изчезнали. На всичкото отгоре си бяха тръгнали с убеждението, че са дошли на плажа по сигнал за някаква прекалено шумна компания. Пейдж беше успяла да прибере от тях дигиталния диктофон със записа на предишните ми самопризнания. Тя вече се беше погрижила за Джейми, Сам и мъжа на Натали по същия начин, както бях накарала сирените да се погрижат за останалите мъже. Нейната сладка песен ги беше убедила да повярват на всяка дума на сирените, включително и за моята невинност. Единствените, които все още знаеха в какво съм обвинена, бяха Пейдж, Кейлъб, Саймън и аз самата.

След това четиримата говорихме в продължение на часове. Тъй като те не чуха разговора ми с Натали на терасата, аз им повторих всяка нейна дума. Накрая казах, че все още имам намерение да отида в полицията и да се предам заради Колин, но тримата ме разубедиха. Според тях бях действала при самозащита и смъртта му в края на краищата се дължи на злощастен инцидент. Освен това смятаха, че трудно ще обясня случая на властите, без да разкажа всичко от игла до конец. Не можех да оспоря тяхната логика и затова, въпреки че бях — и все още съм — съсипана от чувството за вина, аз се отказах да се предам.

Тъй като беше дошла съвсем наскоро, Натали не беше известна, нито щеше да липсва на някой извън нашия тесен кръг. Тялото й така и не беше открито. Смъртта на Колин беше приписана на трагичен инцидент с каяка. Останалите мистериозни смъртни случаи — на Карла, Ерика и Гретхен — останаха неразрешени. След като минаха седмици наред без нови инциденти, животът на обитателите на Уинтър Харбър отново влезе в старото си русло.

Пейдж също се успокои, макар и по-трудно. Както аз се чувствах виновна за това, че се забърках с Колин, по същия начин се чувстваше и тя заради Натали. Тяхното приятелство започна доста невинно, но Натали заложи примамката си на това, че Пейдж иска делата в ресторанта да потръгнат. Когато дошъл подходящият момент, тя й признала, че също е сирена. Казала й, че поискала да се запознае с нея, когато прочела за събитията от предишното лято, и се надявала да й помогне да продължи напред, въпреки трагичните преживявания. Пейдж, отчаяна от забуксувалия бизнес и любопитна на какво може да я научи една по-опитна и видимо заслужаваща доверие сирена, бързо възприела бизнес съветите на Натали. Включително и това да използва способностите си, за да примамва мъжете за новия конкурс, чийто домакин беше ресторантът на Бети. Искала да каже за това и на мен, но не го направила по две причини. Първо — притеснявала се, че аз няма да одобря. И второ — не искала да ми дава още един повод за тревога.

Извиняваше ми се за това непрекъснато и аз всеки път й повтарях, че няма нужда да го прави. След извършеното от мен кое ми даваше право да съдя другите?

Мога да отскоча за кафе — внезапно предложи Пейдж. А после…

— Кой иска кафе? Аз черпя.

Родителите ми, по някакво чудо схванали удобния предлог да се оттеглят, в един глас заявиха, че изпитват непреодолима нужда от кофеин. Уговорихме се да се срещнем в трапезарията и те бързешком напуснаха стаята. Когато останахме само двамата, Саймън най-после влезе вътре и затвори вратата след себе си.

— Здравей — усмихна се.

Пристъпих към него, обвих ръце около врата му и силно го прегърнах.

— Благодаря ти, че дойде.

— Шегуваш ли се? Не бих пропуснал това за нищо на света.