Черни води

Когато наближих следващото Т-образно кръстовище, завих наляво, без да намаля. Комбито взе завоя с лекота, но на старото возило щеше да му е нужно повече време за тази маневра. Малко се поуспокоих, преценявайки, че ако така вървят нещата, вече ще съм у дома и желязната порта ще се е затворила зад мен, преди да успеят да ме настигнат… но после си дадох сметка какво означава всичко това.

Те са знаели къде живея. И дори да се откъсна от тях, пак ще са по петите ми. По този път, макар и дълъг, нямаше много къщи и завършваше пред нашата порта, откъдето друг изход липсваше. Което ще рече, че дори тази вечер да се отърва… какво ще стане утре? Тази вечер рибарите може само да си играеха на котка и мишка с мен, но ако утре играта загрубееше?

Натиснах спирачката. Комбито изгуби скорост и аз се възползвах от момента, за да направя обратен завой и да променя посоката. След около километър префучах покрай пикапа; той наби спирачки и започна да прави маневра за обратен завой.

Стрелката на скоростомера стигна деветдесет. Деветдесет и пет. Сто. Държейки здраво волана с едната ръка, посегнах за телефона. Започнах да натискам цифрите на номера, който можех да набера и насън, въпреки че не се бях обаждала от месеци на него… и затворих преди последната.

Инстинктът ми подсказваше да се обадя на Саймън. Да му кажа, че имам проблем, защото едно време той искаше да знае всеки път, когато стане такова нещо. За да може да ми помогне. Той се погрижи за мен и онзи ден при къщата на езерото, но сигурно го е направил, защото не е имал друг избор — нали бях точно до тях. Ако ни беше писано да сме заедно, изборът трябваше да е негов. Точно както е станало с мама.

Запратих телефона на съседната седалка и се понесох обратно към градчето. Пикапът ме настигна веднага, щом намалих заради предупредителните знаци и случайните коли. Започнах да завивам напосоки по непознати улици с надеждата, че очевидната липса на посока ще им подскаже намерението ми да се отърва от тях един път завинаги, за да не се върнат обратно на криволичещата уличка високо над океана.

Всичко това продължи минути, но сякаш траеше часове. Тъкмо минавах покрай градската библиотека, когато в огледалото за обратно виждане се появиха червени и сини примигващи светлини. Заслепиха ме и от тях вече не виждах нищо — дори ако старият пикап се беше лепнал отзад и ги ползваше за водач. Въпреки това отбих.

— Съжалявам — казах, когато полицаят приближи отворения ми прозорец. — Знам, превиших скоростта и съжалявам. Но тия двамата в стария пикап са по петите ми още от железарския магазин и ме преследват през цялото…

Млъкнах. Какъв смисъл имаше да продължавам? Полицаят беше млад мъж и вече ми се усмихваше. Той сякаш слушаше какво му говоря, но аз знаех, че изобщо не ме чува. На всичкото отгоре, освен нашите коли на пътя не се виждаше друг автомобил.

Рибарите бяха изчезнали. Поне засега.

Глава 7

„В.! Спешна среща на персонала тази сутрин. Можеш ли да си в ресторанта в 9? хо, П.“

„Знам, че е в последния момент. Много съжалявам!“

„Липсваше ми на срещата. Дано всичко е ОК. Ще ти разкажа, като дойдеш. P.S. Не бързай, тук е мъртвило.“

„Леле, ама че тъпи изрази. Аз: идиот! Ти: прощаваш?“

„Казвала ли съм ти скоро, че ти си моят най-любим човек? Завинаги.“

Изчетох съобщенията от Пейдж, отметнах одеялата и станах — или поне опитах. Раменете ми се отлепиха от леглото, но торсът не помръдна. Цялото ми тяло ме дърпаше надолу, а дробовете ми сякаш бяха заменени с късове застинала лава. Разперих ръце и забих лакти в матрака за опора, но тялото ми се надигна само на един-два сантиметра, преди да се стовари обратно долу. От усилието ми се зави свят. Затворих очи и посегнах към бутилката с вода на нощното шкафче.

Винаги се събуждах по-отпаднала, отколкото съм била на лягане, и толкова жадна, че бих могла да погълна четири литра солена вода за по-малко от минута. Този път обаче беше различно. Сякаш ме беше повалил грип или някаква друга болест. Не бях боледувала, откакто тялото ми се трансформира миналото лято и сега се запитах как ли се е отразило това на имунитета ми.

Сигналната светлина на телефона ми за получени съобщения светна червено. Продължих да пия и отворих папката със съобщения.

„Избухванията на Луис достигнаха рекордни децибели. Идваш ли скоро??? хохо“

Написах отговора само с една ръка.

„На път съм. — В.“