Черни води

Намерих джипа със свален гюрук и докато се носех към ресторанта на Бети влажният солен въздух ми вля нова доза енергия. Чувствах се толкова добре, че дори се отърсих от мисълта за онова, което се случи, преди да открия бележката, залепена на вратата на гаража. Сега то ми се виждаше случаен, отдавна минал инцидент. След като Колин прибра онова, за което беше дошъл, повече нямаше опасност да изляза след дълъг престой под водата и да го заваря да ме чака на плажа. Което ще рече, че няма риск от нов шок, внезапно обезводняване и отчаяна нужда от неговото внимание.

— Ванеса! — Пейдж размаха ръце и хукна към мен, щом отбих към паркинга на ресторанта. — Слава на небесата, че си вече тук!

Паркирах близо до входа и изскочих от колата.

— Хубаво возило — усмихна се Пейдж, оглеждайки джипа. — Най-доброто в магазина ли беше?

— Най-доброто според нашите. Това всъщност е…

Не можах да довърша заради оглушителен трясък. Пейдж се извъртя рязко. Погледнах зад нея и видях един от строителните работници смутено да свива рамене, докато вдига дървената талпа, която току-що беше изпуснал върху новия портал.

— Доста са напреднали — казах. Верандата беше почти завършена, оставаше да сложат само парапета, а фасадата на ресторанта беше получила още един слой морава боя.

— Ъхъ — кимна Пейдж. — Мисля, че едно от новите момчета има нещо за мен. Направо не е за вярване колко много може да се постигне с един старомоден флирт.

Погледнах я изпитателно. Тя пое към ресторанта.

— Днес денят започна с малко бедствие — каза тя през рамо, докато се опитвах да я настигна. — Карла се появи двайсет минути преди да й започне смяната и Луис включи тежката артилерия.

— Защото е подранила ли? Това не е ли похвално?

— Обикновено е така. — Когато стигна верандата, Пейдж хвърли бърза усмивка на младия сладък строителен работник. Той пак изпусна талпата и се втурна през верандата, за да й отвори вратата. — За нещастие, тогава нашият любим главен готвач още не беше пил кафе и се погрижи всички да го разберат.

Строителният работник държа вратата отворена, докато вляза и аз. Благодарих му с наведена глава и последвах Пейдж вътре.

— Сега Карла е в тотален срив. Опитах се някак да огранича щетите, но бях още вкъщи, когато това се случи, и докато пристигна, нещата вече бяха станали необратими.

— Да не би Луис да я е уволнил?

Спряхме пред вратата на салона. Пейдж се обърна към мен и вдигна едната си вежда.

— Ясно — казах. — Това е само в твоите правомощия.

— А аз не бих го направила. Вярно, тя е доста чувствителна, но смятам, че има заложби.

— Тогава какво стана?

— Тя сама напусна. И ни остави без нито един сервитьор точно преди навалицата за закуска.

— Имало е навалица?

— Е, не точно. Но се надявах да има. — Тя вдигна телефона си. — Та това беше причината за спешната среща и лавината от есемеси. Наложи се спешно да променя графика и да успокоя останалите сервитьори. И тъй като напоследък бакшишите не се търкалят под път и над път, те наистина са на ръба. Страхувах се, че и други ще напуснат кораба — някои точно така направиха — и нашата работа с теб ще се удвои.

— Знаеш, че с радост ще ти помагам, каквото и да стане.

— Знам и съм ти благодарна. За щастие, няма да се наложи.

Тя посочи с глава зад себе си. Наклоних се наляво и погледнах покрай нея към бара… където красива блондинка полираше чашите.

— Натали? — възкликнах.

Очите на Пейдж светнаха.

— Познаваш ли я?

— Срещали сме се. Онзи ден дойде да обядва.

— Е, днес пък дойде за закуска — точно когато Карла си раздра престилката и изхвръкна навън. Тук вече имаше едно семейство, което беше настанено, но още не беше поръчало, а и една двойка чакаше да я настанят, но никой не им обръщаше внимание. Ето защо Натали се зае с това.

— Ами Луис? — попитах. — Ами другите от персонала? Не можеха ли те да се погрижат?

— Разбира се, че биха могли. И сигурно щяха да го направят, стига Луис да не виеше, че никой не може да го напуска току-така, а останалите да не се бяха сврели в ъгъла на кухнята.

Наблюдавах как Натали пренарежда чашите за вино и размества шотовете. Движенията й бяха бързи и сръчни, сякаш доста време е прекарала зад бара.

— Работила е в такъв ресторант преди пет години в родния си Върмонт — каза Пейдж, сякаш прочела мислите ми. — Тук е за лятото, защото баща й настоявал да изкарат последното си приключенско лято като баща и дъщеря, преди тя да постъпи в колеж наесен.

— Тогава защо и двата пъти идва тук сама?

Пейдж ме изгледа внимателно.

— Защото той е плувал. Подрямвал е. Или си е четял вестника. А пък тя е имала достатъчно време да убие някого. — Тя внимателно изучаваше лицето ми, което пламна под нейния поглед. — Ванеса, нещо не е наред ли?

Отворих уста да отговоря, но се спрях. Аз също усетих, че в гласа ми прозвуча подозрение, а като отричам нещо очевидно, само ще си навлека още повече въпроси, на които нямам отговор. Пейдж ме познаваше прекалено добре и нямаше да позволи да се измъкна.

— Извинявай — казах. Денят ми започна накриво, това е всичко.

Тя се закова на място и очите й се разшириха.

— Да не би оранжевият пикап да те е проследил дотук?