Черни води

Допих бутилката с вода и изчаках няколко секунди течността да достигне крайниците ми. Тежестта в гръдния кош не беше изчезнала, когато отново се опитах да стана, но иначе тялото ми беше събрало достатъчно сила, за да се надигна. Взех още две бутилки вода от малкия хладилник, който мама специално инсталира в банята ми и винаги го поддържаше добре зареден и изгълтах и двете, преди да намъкна банския и да се реша да си подам носа навън.

Утрото преваляше, но слънцето още не успяваше да прогони нощния хлад от въздуха. Разтърках голите си ръце, притичах през вътрешния двор и се заспусках по каменните стъпала. Насред пътя към плажа в гърдите ми пак натежа и краката ми взеха да се плетат. Поколебах се дали да не се върна вътре, но после се отказах. Сега ми беше лошо, но щях да се почувствам още по-зле, ако пропуснех сутрешното плуване.

Силата ми взе да се възвръща в мига, в който се хвърлих в океана. Преплувах прибоя и се потопих дълбоко, наслаждавайки се на внезапната безтегловност на тялото си. Дишах дълбоко и се оставих на течението, позволявайки на вълните да ме носят към хоризонта, а после да ме връщат обратно към брега. След това реших да изпробвам крайниците си и когато с един-единствен замах се оттласнах на няколко метра напред, смених посоката и се отправих към брега.

— Добре ли си?

При вида на момчето, облечено само с карго бермуди, спрях на прибоя. Тялото ми не помръдваше, дори когато вълните се разбиваха в него.

— Какво правиш тук? — попитах.

Колин ме погледна и посочи каяците зад гърба си.

— Дойдох да ги прибера, защото къщата вече не е за продан. Майка ми попита твоята и тя каза, че мога да мина по всяко време… — Той примигна и поклати глава. — Ти добре ли си?

Изкушавах се да се потопя обратно под водата и да остана там, докато той не се откаже и си замине. Имаше риск обаче да се върне с подкрепление от Бърза помощ, затова обгърнах тялото си с ръце и с бързи крачки тръгнах по плажа. Докато минавах покрай него, забелязах тениската, якето и маратонките, струпани на пясъка в краката му, фактът, че е бил готов да ме спасява, ме накара да му отговоря.

— Добре съм — казах.

— Остана под водата наистина много дълго време — провикна се той след мен. — Повечето хора не биха могли… искам да кажа как успя… без кислородна бутилка, или…

Спрях отново, този път край скалите, които водеха към вътрешния двор на спалнята ми. Не защото особено държах да си приказвам с него, а защото на излизане от водата силите ми взеха да гаснат. Доскоро едно такова плуване ме поддържаше в кондиция чак до вечерта. Трябваше ли да съм изненадана? Ами стресът, че един непознат ме е видял да правя нещо, непосилно за останалите хора? Ами ужасяващата мисъл, че може да разкаже и на другите?

Каквато и да беше причината, тялото ми ме предаваше. Опрях колене на скалата. Притиснах и дланите си към камъка.

— Всичко е наред — казах, стараейки се гласът ми да звучи нормално. — Добре съм, трябва само да…

Ръката му докосна гърба ми — едва доловимо, сякаш се боеше да не ми причини болка, — но този допир сякаш изстреля енергиен заряд, който избухна в гърдите ми. Ахнах при толкова разтърсващо усещане, което го накара да се дръпне назад.

— Съжалявам — прошепнах. — Можеш ли просто… Имаш ли нещо против да…

Дори не знаех за какво го моля. За щастие, Колин разбра. Той ме хвана здраво за ръцете и ми помогна да седна на скалата. Наведе се ниско към мен и тялото му се напрегна. Моето също, но само за кратко. Поривът да затворя очи и да се притисна в него беше непреодолим.

В мига, в който голата ни плът се докосна, ръцете му се увиха около кръста ми.

„Всичко е наред… това е Саймън… моят Саймън, който се грижи за мен, както винаги го е правил…“

— Родителите ти вкъщи ли са? Искаш ли аз да…

— Не. — Обвих с пръсти ръцете му и нежно стиснах. — Имам нужда само от минутка така. Моля те, не си тръгвай.

Той ме притисна още по-силно, докато не усетих сърцето му да бие силно в гърба ми. След малко освободи едната си ръка, за да вдигне мократа коса от лицето ми. С всяка изминала минута се чувствах все по-силна и все по-виновна. Щом се усетих по-добре, понечих да хукна нагоре по стълбите, но знаех, че за всеки случай трябва да направя още нещо.

— Колин.

Главата му се наклони ниско към мен и това предизвика нова тръпка през тялото ми. Извих се в прегръдката му, докато очите ни не се срещнаха и се опитах да не поглеждам встрани.

— Благодаря ти, че остана с мен.

— Шегуваш ли се? И през ум не би ми минало да си тръгна, след като ти…

Опрях длан в бузата му. Той спря насред думата и сякаш забрави какво е искал да каже.

— Нищо особено не е станало. — Опитах се да се усмихна, докато палецът ми проследяваше линията на челюстта му. — Нищо, което си струва да се споменава пред другите. Ще съм ти много, много задължена, ако ти — ако ние — запазим случилото се само между нас. Става ли?