Черни води

— Жаклин! Толкова се радвам, че успя, макар да не ти оставихме много време.

По широката каменна пътека отляво се спускаше някаква жена. Носеше бял ленен панталон, бяла туника и кожени сандали. Косата й беше толкова силно опъната назад в конска опашка, че ъгълчетата на сините й очи се бяха дръпнали. Явно гледката на изкованите от желязо плувци, между които минахме, ме беше разтърсила по-силно, отколкото предполагах, защото за миг тя ми се видя като една друга жена, която срещнах миналото лято.

Това обаче не беше възможно.

А дали наистина е така?

— Това трябва да е красивата ти дъщеря. — Жената разтърси ръката на мама и грейна насреща ми. — Бръшляновата лига. Толкова съм слушала за теб. „Дартмут“, нали така?

Опитах се да се усмихна, приближавайки към тях.

— Точно така.

— Ти си въплъщение на родителската мечта.

Сведох поглед.

— Ванеса — бързо рече мама, — това е Ан, нашата брокерка. И да, Ан, това наистина е красивата ми дъщеря.

— Аз пък съм идеалният средностатистически съпруг и баща — обади се татко, присъединявайки се към нас. — А това местенце си го бива.

— Казах ти. Нали ти казах!

Ан подхвана мама за лакътя и я поведе надолу по пътеката, бъбрейки за подробности около спалните, баните и енергоспестяващата конструкция. Татко вървеше плътно по петите им с ръце в джобовете, обърнал поглед към хоризонта отдясно. Следвах го на няколко крачки, стиснала мобилния си телефон в ръка, за да си придам небрежен вид, ако някой от тях случайно се обърне. Не че не ме гонеше любопитството; просто не исках да повлияя на тяхното решение повече от това, което вече бях направила.

— Никой не е живял в къщата досега — каза Ан, когато наближихме сградата. — Собственикът, архитект от Бостън, я проектирал за жена си. Трябвало да бъде подарък за десетата годишнина от сватбата им, но миналата седмица госпожата решила да я отпразнува малко по-рано с един от неговите колеги. Ужасно е как може да стават такива работи, нали?

Мускулите по гърба на татко се стегнаха изпод червената карирана риза. Главата на мама клюмна, докато ровеше из листовете, които носеше.

— Да — отвърна тя. — Но въпреки това се случват и такива неща.

— Това басейн ли е? — попитах.

Ан, внезапно съвзела се от своето разочарование относно модерните връзки, ме удостои с бърза усмивка.

— Има и джакузи. Почакай само да видиш.

Двете с мама забързано влязоха в къщата. Татко се позабави край каменната кашпа с форма на корал.

— Благодаря ти — каза.

Кимнах.

— Доста е различно от онова, с което сме свикнали, нали? — продължи миг по-късно той.

Трябваше ми секунда, докато разбера, че говори за къщата, която приличаше на купчина стъклени кубове, свързани с дървени коридори. Нямаше разнебитена предна веранда. Благодарение на безкрайната редица прозорци, можех да видя задния двор направо от ливадата отпред. Нямаше и кей. Не се виждаше олющена боя, оронени тухли и провиснали улуци.

— Така е — казах. — Но какво пък толкова.

Влязох вътре. Гласовете на мама и Ан кънтяха някъде отдясно, затова поех наляво. Прекосих дневната, трапезарията и две спални, боядисани в различни нюанси на тъмнокафявото и все още миришещи на боя и дървени стърготини. Един особено дълъг коридор ме отведе до редица стъклени врати. Минах през тях и се озовах в трета спалня, където едва не бях повалена от нахлулия влажен солен въздух. Инстинктивно затворих очи и вдишах, наслаждавайки се на топлината, която плъзна надолу по гърлото ми и облекчи измъченото ми тяло.

Когато отново отворих очи, видях водата. Щом пристъпих в стаята, сиво-синият хоризонт сякаш се изви и се огъна около мен. Гледах право напред, докато стигнах втора редица стъклени врати и излязох в покрит с камък вътрешен двор.

Ето го и него. Океанът. Толкова близо, че усещах солените пръски всеки път, щом се нахвърлеше срещу скалите, към които гледаше вътрешният двор.

— Няма да намерим по-хубава от тази.

Подскочих. Обърнах се рязко. Мама стоеше до отворената врата с кръстосани на гърдите ръце и поглед, устремен някъде покрай мен.

— Единственият начин да сме още по-близо, е да живеем в къща-лодка… Не се засягай, миличка, но стомахът ми не би понесъл такъв начин на живот.

Аз лично смятах, че тя е същински боец, щом се справяше и със сегашния си начин на живот. Малко жени биха успели на нейно място.

— Харесва ли ти? — попита тя, заставайки до мен във вътрешния двор.

Една вълна се разби в скалите под нас. Отрих пръските по голите си ръце.

— Да. Макар да не съм сигурна, че е точно по вкуса на татко.

— Баща ти ще е съгласен с всяко наше решение.

Това ми беше известно. И знаех защо е така. Ако изобщо някой можеше да бъде обвиняван за сегашната ситуация, по негласно споразумение между родителите ми именно той беше отговорен да сме тук сега.

Мама вирна брадичка по посока на водата и вдиша дълбоко.

— Според мен още някой би одобрил мястото. Възможностите да се печеш необезпокояван са неизчерпаеми.

Не можах да сдържа усмивката си.

— На Джъстин много щеше да й хареса.

Постояхме мълчаливо минутка. После мама обгърна раменете ми с ръка, притисна ме към себе си и опря устни в главата ми.