Черни води

— Благодаря, госпожице Марчанд. Толкова ви благодаря — каза и изчезна надолу по стълбите.

Обърнах се към Пейдж.

— Госпожица Марчанд?

— Казах й да се обръща към мен на малко име, кълна се. — Тя взе едно гроздово зърно от чинията и го пусна в устата си. — Сигурно им вдъхвам респект, въпреки че изобщо не съм си го поставяла за цел. Откакто съм дошла, целият персонал е суперлюбезен и внимателен към мен. С изключение на прословутия ни главен готвач, разбира се.

— Дали не е защото Бети ти повери управлението на ресторанта?

— Сигурно.

Наклоних се още по-близо към нея.

— А не мислиш ли, че има нещо общо и с… Така де, дали не се държат по-различно, защото…

— За първи път това лято злата ми сестра не е тук, за да тормози всички ли? А чувството за вина, че изпитват облекчение от този факт, съчетано с искрената им симпатия към мен, ги кара да ходят на пръсти?

Не бих се изразила точно така, ако изобщо успеех да открия подходящите думи, но горе-долу това беше смисълът.

— Да.

— Може и така да е. — Сините й очи се извърнаха към сервитьорите на десетина крачки от нас. Когато заговори отново, гласът й беше малко по-силен. — Тук захладня. Ще ми се да си бях взела сакото.

Двамата сервитьори се спогледаха, после едновременно скочиха на крака. В другия край на терасата момчето от кухнята рипна толкова бързо, че облегалката на стола му се удари в парапета. Миячката на чинии, единствената жена от персонала наблизо, се намръщи и изправи гръб, но остана седнала. След секунда момчето от кухнята вече стоеше до Пейдж и й предлагаше пуловера от гърба си.

— Благодаря. — Тя се усмихна и докосна ръката му. — Много мило, но след минутка влизам вътре.

Лицето на момчето пламна. То кимна и отстъпи назад. Двамата сервитьори бяха замръзнали на най-горното стъпало, готови да хукнат към кухнята, за да й донесат — знам ли — сакото на главния готвач? Някоя грейка? После обаче се съвзеха и се върнаха на масата си, хвърляйки любопитни погледи към нас. Миячката на съдове се отпусна на стола и намусено загледа към пристанището.

Пейдж се наведе към мен и прошепна:

— А може би има нещо общо и с това?

Още преди да успея да отговоря, тя пресуши чашата с кафе и стана.

— Време е да се разбере кой е шефът тук. — Стисна рамото ми, докато минаваше покрай мен. — Ако някога имаш нужда от работа, само дай знак. Те може и да се отнасят уважително към мен, но въпреки това ми трябва квалифицирана помощ.

Усмихнах се. Опитът ми в ресторантьорството се изчерпваше с работата тук миналото лято, когато няколко дни покривах Пейдж и приемах поръчки от време на време. Тя съвсем неочаквано ми предложи работа, защото си допаднахме от пръв поглед малко след идването ми в Уинтър Харбър и тъй като баба й беше собственик на ресторанта, никой не възрази — поне не открито. Е, не може да се каже, че по-голямата й сестра, Зара, ме прие с отворени обятия. Дори се държеше толкова студено, че главата ми започваше да пулсира от болка всеки път, когато тя беше наблизо. Доста по-късно разбрах, че не е само заради ужасното ми притеснение от нея.

Причината бе, че с нея сме свързани. Дори сме един вид роднини. Също като с Пейдж сега.

Щом си дадох сметка, че вниманието на мъжете от персонала вече се е прехвърлило към мен, изгълтах набързо яйцата и кафето и започнах да събирам чиниите. Докато ставах, вятърът промени посоката си и донесе влажен солен въздух. Инстинктивно затворих очи и вдишах. Когато ги отворих, погледът ми спря на паркинга долу.

За разлика от миналото лято, когато „Рибената чорба на Бети“ беше толкова претъпкан, че се налагаше момчето на паркинга да проверява резервациите и да следи за реда, сега там беше почти празно.

Една от колите беше маминото черно комби БМВ, което взех за малко, след като ги оставих двамата с татко в къщата край езерото.

Другата беше зелено субару.

— Извинете, госпожице…

Откъснах поглед от паркинга. Край мен стоеше единият от сервитьорите.

— Добре ли сте? — попита.

— Разбира се. — Опитах се да се усмихна, чудейки се дали не чува как думка сърцето ми.

— Мога ли да ви помогна с това?

Проследих погледа му надолу към пода, където около краката ми се валяха парчета счупен порцелан.

— Не се притеснявайте. — В гласа му се преплитаха нервност и опит да ме утеши. — И с мен постоянно се случва.

Погледнах ръцете си. Те бяха празни. Изпуснала съм чинията и чашата за кафе, тресях се… А дори не го бях забелязала.

— Благодаря — казах, — но всичко е наред. Ще отида да взема метла.

Опитах да се съсредоточа, докато събирах останалите чинии по масата и забързах по стълбите надолу. Стоварих купчината край мивката в кухнята, прелетях покрай килера с пособията за чистене и се насочих към летящата врата. От другата страна се шмугнах зад бара, за да проверя външния си вид зад рафтовете с алкохол, после влязох в основния салон.

Там обаче беше празно. Е, не съвсем — няколко двойки и семейни групички седяха пръснати по масите, но след като го нямаше онзи, когото търсех, за мен все едно беше празно.