Черни води

— Знам. — Тя остави геврека и вдигна мострата с цвят на патладжан от масата. — Но какво да правя? Бизнесът запада. Сякаш дъното на океана слиза все по-надолу. Според баба Би единственото спасение е да се разграничим колкото може повече от случилото се миналото лято. И тъй като „Морска вещица“ може да наведе потенциалните ни клиенти на мисълта за сирени убийци… Да го кажем иначе — това е дребна разлика, която може да доведе до големи промени.

Двете с нея не бяхме единствените на терасата за почивка на персонала. В най-отдалечения ляв ъгъл двама сервитьори пиеха сода и разглеждаха нещо по мобилните си телефони. В десния ъгъл момчето помощник в кухнята и миячка на чинии пиеха чай и наблюдаваха как лодките в полупразното пристанище се люлеят на повърхността на водата. Може и да ми се е сторило, но при споменаването на сирени убийци всички те сякаш утихнаха и се сковаха. Почаках, докато продължат да си говорят, после се наведох към Пейдж и сниших глас.

— Според мен хората вярват, че всички събития от миналото лято се дължат на необичайни атмосферни условия.

Местните жители и туристите вече трудно можеха да бъдат изненадани след случилото се в Уинтър Харбър — нещо невиждано дотогава. Като внезапно връхлитащите и строго локализирани бури, например. Удавниците. И върхът на всичко — замръзналото пристанище, което до миналия юли не се беше покривало с лед, даже посред зима. По тоя повод Саймън каза, че хората вярват на онова, което им изнася. Ето защо, без каквито и да е логически доказателства, те приписаха странните събития на променливото настроение на Майката природа.

Дали все още вярваха в това?

— Те наистина го вярват — каза Пейдж, отговаряйки на въпроса ми, който нямах куража да задам гласно. — Поне засега е така. Но баба Би и Оливър снощи ми казаха, че вече започвали да стават подозрителни — и да откачат, — когато същото се случи и в Бостън през есента.

В главата ми започнаха да се мяркат различни образи. Колин Купър, ученик от подготвителното училище „Хоторн“, който се носи по водите на река Чарлз. Матю Харисън, набиращ кандидати за колежа „Бейтс“, удавен в басейна на „Хоторн“.

Паркър Кинг, суперзвезда в отбора по водно поло на „Хоторн“, застанал до моето гардеробче, тичащ през градския парк, надвесил се към мен…

… Как ме целува.

Взех солницата от масата, отвинтих капачката и изсипах половината съдържание в кафето си. После я протегнах към Пейдж и когато тя кимна, изсипах останалото в нейната чаша.

— Времето в Бостън обаче си беше съвсем наред — казах, след като отпих голяма глътка. — Понякога малко по-дъждовно, но иначе нищо необичайно.

— Което още повече притесни хората, когато жертвите там толкова много напомняха на тукашните.

Зарадвах се, че се изрази толкова мъгляво. На персонала на рибената къща нямаше нужда да се припомня за удавените мъже, разтегнали посинели устни в неизменна усмивка.

— Откъде са разбрали? — попитах. — Нали и двете четяхме „Глоуб“ всеки ден. Там никъде не се споменаваше как са изглеждали жертвите, когато са ги открили.

— Сега това има ли някакво значение? Тръгна слух, а слуховете се разпространяват доста бързо. Някой от „Хоторн“ може да го е споменал пред човек от друго училище и така се е разнесло. Повечето летовници в Уинтър Харбър идват от Бостън и сигурно щом са събрали две и две, са решили да изкарат това лято на друго място. Защото не става дума само за нас — целият град пострада.

Апетитът ми се изпари и аз разсеяно побутвах яйцата из чинията, докато обмислях думите й. Ако казаното от Пейдж беше истина, лятото тук ще бъде доста различно от миналото, когато бизнесът процъфтяваше и туристите се множаха. Въпреки че аз се замесих във всичко това едва след първото убийство, извършено от сирените, не можех да не се чувствам отговорна.

— Госпожице Марчанд!

Рязко вдигнах глава. Една млада сервитьорка стоеше на най-горното стъпало на стълбището, кършеше ръце и гледаше зад себе си, сякаш някой я гонеше по петите.

— Луис го направи! Сложи някакъв специален пипер. Ама аз не знаех. А клиентът щом хапна и се задави. Сега заплашва да ни съди.

Пейдж също вдигна глава.

— Луис заплашва да ни съди ли?

— Не, клиентът. — Сервитьорката ахна и впери поглед към долния етаж. — О, не. Той е в кухнята. Отишъл е в кухнята и крещи на Луис. — Тя обърна поглед към Пейдж с треперещи устни и навлажнени очи. — Не може да ме съди. Нямам никакви пари. Нали затова се хванах на работа тук. Това е първият ми ден, имам само два долара от бакшиши и…

Пейдж вдигна ръка. Момичето млъкна.

— Виждаш ли онзи кей там? — Пейдж махна по посока на пристанището.

Момичето кимна.

— Защо не си вземеш почивка и не отидеш там.

— Сега? Ами аз съм на работа едва от час. Луис каза, че ние…

— Луис готви — прекъсна я Пейдж. — Аз съм управителят. Вземи си петнайсет минути почивка. Когато се върнеш, всичко ще е под контрол.

Нямаше да повярвам, ако не го бях видяла с очите си, но след обещанието на Пейдж сервитьорката й се поклони. Буквално — събра длани, сведе глава и се наведе напред.