Черни води

— Отивам да уточня подробностите. Остани тук колкото искаш.

Когато тя си отиде, приближих до края на вътрешния двор и огледах околността. Басейнът и джакузито бяха в друг вътрешен двор, на около петдесетина крачки южно от този. Помежду им имаше яркозелена ливада. Покрита с камъни пътека водеше от долния двор към частен плаж.

Или поне относително частен плаж. Докато гледах натам, някаква висока фигура изтегли червена лодка на пясъка. Имаше тъмна коса, носеше джинси, тениска и… очила.

Сърцето ми заблъска в гърдите. Дъхът ми секна. Краката сами ме поведоха през двора надолу към скалите.

Как е разбрал, че съм тук? Дали Пейдж му е казала? Да не е минал през ресторанта, за да разпита? Но откъде е бил сигурен, че тя ще е там? Вероятно е проверявал редовно, просто за всеки случай.

Всичко това нямаше никакво значение. Главното бе, че е тук. Той ме откри. И ще сме заедно в моя първи ден в Уинтър Харбър, както е било винаги досега.

Покатерих се на последната скала преди плажа и скочих на пясъка.

— Саймън!

Той замръзна на място и понечи да се обърне. Ускорих крачка, чудейки се как би реагирал, ако го прегърна — за това копнееше всяка фибра от тялото ми.

— Здрасти.

Забих пети в пясъка. Усмивката ми се стопи, докато неговата ставаше все по-широка.

— Всъщност се казвам Колин. — Той пусна лодката, отри длани о крачолите на джинсите и ми подаде ръка. — Синът на Ан.

Чувах думите, но не схващах смисъла. Докато не видях, че носи слънчеви, а не диоптрови очила. И че косата му е руса, а не кестенява. А лодката всъщност е каяк.

— Майка ми много я бива в презентациите — продължи той, като видя, че гледам каяка. — Не че това място има нужда от специално представяне. Пробвала ли си някога?

— Кое да съм пробвала?

— Океански каяк.

Поклатих глава и отстъпих крачка назад.

— Тогава непременно трябва да опиташ. — Той пристъпи към мен. — Може да пробваме заедно. Ще ми е приятно да ти дам някой и друг урок.

Спрях. Краката ми трепереха. Нещо стисна гърдите ми. Отворих уста да му благодаря, да кажа, че нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да ме обучава толкова опитен познавач, да попитам не е ли възможно да го направим колкото се може по-скоро… после се отказах.

Когато усещах слабост, само едно нещо, освен солената вода можеше да ме накара да се почувствам по-добре — като предизвиквам интереса на противоположния пол. Не бях прибягвала до тази мярка, откакто това ми струваше единствената връзка, която някога съм имала; единствената, която значеше нещо за мен. Сега нямах намерение да се пробвам отново.

Не знаех дали за нас двамата със Саймън все още има общо бъдеще. Но бях сигурна, че няма да пропилея шанса си, ако ми се даде такава възможност.

— Благодаря — казах.

И му обърнах гръб точно когато сълзите ми взеха да капят.

Глава 2

— Патладжан, къпина, боровинков пай. — Пейдж ми протегна каталога с мостри за бои над стойката със салфетки. — Какво ще кажеш?

— Според мен всички изглеждат еднакво — отвърнах.

— Най-после! — Луис, главният готвач на ресторанта, се появи откъм стълбите и тръгна към нашата маса. — Гласът на разума.

— Какво искаш да кажеш с това „най-после“? Разумен е начинът, по който ги сведох само до тези три цвята. Я ти се опитай да откриеш единствения идеален цвят сред осемстотин не по-лоши варианта.

Луис се подсмихваше, докато разполагаше чиниите пред нас.

— Това е една от многото разлики между нас, госпожице Пейдж. Аз никога не бих избирал между осемстотин варианта, когато вече си имаме идеалния цвят.

— Сивото ли? Сивото изобщо не е идеално. То дори не е цвят.

— Не съм съгласен. На подходяща светлина може да изглежда даже… лилаво.

Пейдж отвори уста да възрази, после се отказа и разбута ягодите с вилицата си. Луис махна капачетата на чашите с кафе, смигна ми и тръгна обратно надолу по стълбището.

— Магазин за бонбони — каза тя, когато той изчезна.

— Моля?

— Според него така щял да изглежда ресторантът, ако — когато — го боядисаме. Смята, че щом сменим цвета, трябва да променим и името. „Бонбоните на Марчанд и други сладникави работи.“

Усмихнах се.

— Не е зле.

— С тази подробност, че изобщо не отговаря на истината. Ние сме рибен ресторант. Предлагаме риба, миди и омари от шейсет години и така ще остане и занапред. Една нова фасада нищо няма да промени.

— Права си. Обстановката също има значение, но главното е храната. Като прочутата тукашна закуска „Морска вещица“, за която мечтая от седмици. — И аз отрязах парче от палачинката с пастет от омар.

Пейдж тъкмо се канеше да забие зъби в гевречето си, но спря. Ръката с пълната вилица замръзна пред устата ми.

— Какво? — попитах.

— Това не е „Морска вещица“ — каза тя и в гласа й прозвуча съжаление. — Искам да кажа, че пак има яйца, омар, водорасли и палачинка, но сега се казва „Изгрев над Уинтър Харбър“.

— С това ще свикна още по-трудно от промяната на цвета.