Черни води

— За ония, които са ви шпионирали ли? И откачените снимки на някакъв психопат? И за колата, която изфучала от вашата алея, сякаш имала ракетен двигател под капака? — Тя взе едно от подвързаните с кожа менюта от стойката и го отвори. — Разбира се. Как бих могла да не го чуя, щом всичко това води до най-съществения момент от миналата нощ.

— Когато Саймън ме изпрати до нас ли?

Тя поклати глава.

— Много мило от негова страна, но говорех за това, че те е поканил да прекараш вечерта там. С него.

— Не беше покана — поправих я. — Не и в този смисъл. Вече ставаше късно. А аз бях доста наплашена. Предложи да остана в тяхната стая за гости, за да не се налага да шофирам сама посред нощ.

— Може и да е казал стаята за гости, но е имал предвид собствената си стая. Там е трябвало да завърши всичко, след толкова много разговори и след като ви е било толкова добре, че чак сте заспали — или каквото там сте правили — заедно. — Тя вдигна рамене. — На теб ти е ясно, на мен ми е ясно и на Саймън определено му е ясно.

Звучеше толкова убедена, а аз дори бях пропуснала някои подробности от случилото се, преди светкавицата на фотоапарата да засвятка из всекидневната — даже това, че двамата със Саймън тъкмо щяхме да се целунем. Заради внезапното прекъсване нямах достатъчно време, нито можех трезво да разсъждавам върху това какво означава всичко. Ето защо не се чувствах готова да го споделя. Не помогна и това, че Саймън не ми даде никакво обяснение; след като колата изчезна, умът му автоматично взе да анализира ситуацията и докато ме изпращаше до къщата на брега, той не обели дума за онова, което щеше да стане между нас, ако не ни бяха прекъснали.

Само едно нещо ми подсказа, че не беше забравил докъде бяхме стигнали. Когато спряхме пред желязната порта, той слезе от неговата кола, за да се сбогува. Докато приближаваше джипа, обърнах глава, за да изключа радиото. Отне ми само части от секундата, но това се оказа достатъчно да се наведе през отворения прозорец, да вдигне косата от ухото ми и да прошепне четири думи.

Видях, каквото ми трябваше.

После си тръгна.

— Може ли за секунда да се съсредоточим върху атаката на тия откачалки? — обърнах се към Пейдж. — Моля!

Тя затвори менюто и огледа салона, за да се убеди, че тримата посетители на ресторанта, дошли за брънч2, не подслушват. Когато пак се обърна към мен, игривият блясък в погледа й беше изчезнал.

— Извинявай — тихо каза тя. — Повече от всичко искам отново да се събереш с любовта на живота си… но също така много ми се иска в сравнение с миналото лято, това да мине съвсем нормално. Затова ми е трудно да говоря за атаката на някакви откачалки.

— Напълно те разбирам. Повярвай ми!

Тя скръсти ръце върху купчината хартия и се наведе към мен.

— Имаше ли и други снимки, освен вашите от снощи?

— Да. Слава богу, нас ни няма на тях, но не се виждат и никакви други хора. Просто обикновени пейзажи — плажът, туристическите пътеки, скалите. С изключение на снощните снимки, този фотоапарат може да е на всеки посетител на Уинтър Харбър.

— Смяташ ли, че може да е на някой от групата при огледа на къщата?

— Може. В това има някакъв смисъл. Но ако е така, защо са били там толкова късно снощи? По това време къщата обикновено е празна.

Пейдж отвори уста да отговори. Но още преди да е успяла, на масата между нас изникна кана с кафе.

— Двете изглеждате погълнати от работа — каза Натали, добавяйки две чаши за кафе и захарница. — Затова реших, че сигурно се нуждаете от още гориво.

— Благодаря ти! — Лицето на Пейдж просветна и тя се облегна назад, видимо благодарна за прекъсването. — Ти си страхотна. Не е ли страхотна наистина?

Като се има предвид колко отскоро познавахме Натали, това изявление ми се видя прекалено щедро и прибързано. После обаче реших, че още ме гони параноята от първата ни среща. Казваше си дума и тревогата, че вероятно е дочула разговора ни с Пейдж. Затова се опитах да потисна подозренията си.

— Наистина улучи точния момент. — Усмихнах се на Натали, докато ми наливаше кафе. — Благодаря.

— Пак заповядайте. Е, каква е задачата за днес? Плочки за плотовете в кухнята? Гипсови корнизи? Медни кранчета?

Пейдж наклони глава на една страна.

— Медни ли? Хм. За това не съм мислила.

Вдигнах кожената папка.

— Нови менюта?

— Че какво им е на старите? — попита Натали.

— Точно това — стари са — отвърна Пейдж. — По-скоро древни. И са от амбалажна хартия, която навремето е била червена, но още преди петдесет години е избеляла до сиво.

— Цялото ли меню ще променяте?

— Не и блюдата — отвърна Пейдж. — Само имената им.

Натали хвърли бегъл поглед на хартията, която Пейдж й показваше.

— Защо?

— По същата причина, поради която и пребоядисваме. За да вдъхна нов живот в ресторанта на Бети и да привлека нови клиенти.

Натали кимна. Бавно.

— Какво? — попита Пейдж.

— Нищо. Новият живот винаги е по-добър от стария.

Наблюдавах как Пейдж обръща очи към менюто и устните й се свиват.

— Просто… — продължи Натали — не съм сигурна дали лилавата хартия ще промени нещо.

— Розова по-добре ли ще бъде? — попита Пейдж.