Черни води

Затворих очи и зачаках приливът на енергия да ме раздруса… но това не стана. Вместо да се налее със сила, тялото ми внезапно омекна, омаломощи се.

Прегръдката му стана още по-здрава. Вдигнах ръце и опрях длани на гърдите му. Когато усетих колко бързо бие сърцето му, плъзнах ръце нагоре, към раменете, и обвих врата му. Почувствала едва доловим натиск върху гърба си, пристъпих напред, докато телата ни се допряха. Когато той потръпна, понечих да се отдръпна назад, но той не ми позволи.

Стояхме притиснати един в друг, брадичката му опираше главата ми, бузата ми лежеше върху гърдите му. Помислих си, че точно това е искал да види, макар още да не бях сигурна какво точно проверява, но тогава той пак се раздвижи. Брадичката му се откъсна от главата ми. Повдигнах очи, когато усетих дъхът му да пълзи покрай ухото ми, по лицето.

Не вършиш нищо нередно… всичко това става по негово желание…

— Ванеса — прошепна той с устни до моите. — Аз…

После спря, отдалечи ме от себе си и опря ръцете си върху раменете ми, сякаш можех да му се нахвърля. Което беше твърде вероятно, защото всеки сантиметър от тялото ми закопня за него при тази внезапна раздяла.

— Какво има? — попитах. — Какво не е наред?

Той разтърси глава и погледна към прозореца на всекидневната. На фона на мрака отвън в него се отразяваха телата ни.

— Мисля, че дочух нещо — каза той миг по-късно. — Извинявай.

— Всичко е наред. — Останахме така още няколко секунди, той с длани върху раменете ми, аз — хванала ръцете му. Когато не чухме нищо друго, освен щурците и шума на листата, попитах нежно: — Да не е било просто игра на въображението? За да те предпази от нещо, което още не си сигурен дали искаш да направиш.

Той ме погледна, после слабо ми се усмихна. Ръцете му бяха на хълбоците ми, а моите го прегръщаха през врата, когато ярка бяла светлина разсече стаята.

Вкамених се.

— Това не беше ли…? Приличаше на…

Светкавица.

Тъкмо се канех да го кажа, когато се случи отново. И още два пъти след това. Ослепителните проблясъци следваха толкова бързо един след друг, че не виждах нищо в продължение на няколко секунди, след като всичко приключи. Щом погледът ми се проясни, вече бях сама, а задната врата зееше отворена.

— Саймън! — Втурнах се навън и запалих осветлението. Мъждива жълта светлина окъпа верандата и част от задния двор. Там не се виждаше никой. Погледнах към езерото, после нагоре. Водата беше равна и спокойна. По нея играеха отблясъците на полумесеца, който грееше върху чистото небе.

Каквото и да беше станало преди малко, то не е било светкавица. Наложих си да се успокоя, щом усетих, че правя нещо, което не бях правила откакто двамата със Саймън се оказахме в капан на дъното на същото това езеро преди девет месеца.

Ослушвах се. За Рейна. И Зара. За останалите сирени, които им служеха и в смъртта си, така както го бяха правили приживе. Представих си ги как плуват около нас, как се тълпят наоколо с крехките крайници и помръкнали сребристи очи.

Но в съзнанието ми не прозвуча нищо. Нямаше какво да чуя.

А после — стъпки. Притаени тревожни гласове. Идваха откъм западния край на къщата. Втурнах се натам, давайки си сметка, че може да са на всеки — случайни минувачи, обирджии, рибарите от оная вечер — и че няма с какво да се защитя, ако се наложи.

Но не ме беше грижа. Единствената ми мисъл бе да открия Саймън.

Тръгнах през тревата, внимавайки да не изляза на светло. Промъкнах се покрай далечния край на верандата и надникнах иззад ъгъла на къщата. Забелязах две фигури да тичат по алеята за автомобили и понечих да ги последвам… но ливадата отстрани на къщата беше стръмна. Явно тялото ми се обезводняваше, защото мускулите ми отказаха. Няколко метра преди дворът да стане отново равен, ми се наложи да спра и да се превия надве, за да си поема дъх.

Моторът на някаква кола изрева. Над главата ми светнаха фарове.

Една ръка затисна устата ми, друга ме хвана през кръста.

Откъснах се и побягнах към верандата, но това усилие съвсем ме омаломощи.

— Ванеса — прошепна познат глас. — Аз съм.

Тялото ми се отпусна. Саймън ме притисна силно, докато светлините от фаровете шареха из двора. После моторът изръмжа и чакълът захрущя под гумите. Колата, която не можехме да видим, се понесе по алеята, излезе на пътя и пое към града.

— Кои бяха тези? — попитах, когато той най-накрая ме пусна.

— Нямам представа, но изтърваха нещо.

В тъмнината блещукаше малък квадрат. В центъра му имаше изображение на някаква двойка. Притискаха се така, сякаш имаха нужда от целувка, както другите хора се нуждаят от кислород.

Квадратът се оказа екранът на дигитален фотоапарат.

Двойката бяхме ние със Саймън.

Глава 9

— Значи пак сте заедно.

Подадох на Пейдж купчина лилава хартия.

— Чу ли изобщо нещо друго от това, което ти разказах?