Черни води

— Преди осем години, когато в „Планинарите“ се смятало за чист късмет, ако влязат десетина души дневно, там се отбил човек на име Тък Холертън, за да пийне след цял ден риболов. Навън било толкова студено, че той дори не си направил труда да сложи улова в хладилника; просто напълнил открития багажник на пикапа със сняг и нахвърлял рибата отгоре. Когато влязъл в ресторанта, оставил колата край пътя и онова, което било в багажника, привлякло вниманието на останалите посетители.

— Защото не били виждали риба да се съхранява по този начин ли? — попитах.

— Защото никога не били виждали толкова големи риби, особено пък посред зима. — Натали хвърли поглед зад гърба си. Щом установи, че клиентите й са още по масите, продължи. — Зверовете били направо огромни, някои от тях стигали размера на акула. Цяла вечер хората разпитвали Тък къде ги е уловил, но той отговарял, че това си е само между него и рибите. Тия десетина местни клиенти — предимно мъже — били толкова впечатлени, че разказали историята на приятелите си, които на свой ред я разказали на приятелите си. Никой преди това не бил чувал за Тък, но хората толкова искали да разберат нещо повече за тайнствения рибар в леда и за неговия невиждан улов, че започнали да идват в ресторанта всяка вечер с надеждата да го заварят заедно с чудовищата, които измъквал от дълбините. Той наистина се появявал от време на време, затова и те го чакали всяка вечер.

Улових погледа на Пейдж. Сигурно и за нея разговорът навлезе в минно поле, щом стана дума за чудовища от дълбините.

— И така чак до ден-днешен — небрежно каза Пейдж. — И как така пълният с риба багажник на Тък е донесъл успех на ресторанта?

— Историята за него се предавала от уста на уста. Скоро там започнали да се отбиват и други, които хващали риба в леда, за да сравняват улова си. После любопитните клиенти взели да идват, за да огледат улова на новодошлите, пък и едни други да се огледат. Сега там всяка вечер има състезание кой е хванал най-голямата и най-необикновена риба за деня. — Натали потупа купчината лилава хартия. — Вестта, която се разнася от уста на уста, е най-добрата реклама за всеки бизнес… Неприятно ми е да го кажа, но никой няма да приказва за новите менюта в ресторанта на Бети.

— Разбрано — каза Пейдж. — Затова пък ще говорят за храната. Винаги е било така, а ние няма да променяме блюдата.

— Как е клиентелата тук?

— Все по-малко. Въпреки менюто, обновлението и всичко останало.

— Да не говорим за цените. — Натали посочи с глава възрастната двойка на съседната маса. — Дали тези хора, които са дошли тук веднъж заради брънча, ще се върнат пак, и то с приятели?

Пейдж обмисли тази вероятност, наблюдавайки двойката.

— Възможно е.

— Ами какво става през лятото, когато езерата не са замръзнали — попитах. — Какво кара хората тогава да идват в „Планинарите“?

— Името. — Натали се изправи. — Защото след оная зима то стана много популярно. Дори да не могат да видят как точно заведението си е спечелило това име, хората идват да разгледат мястото, където се случват щурите неща, за които са чували. И да станат част от историята, макар и не пряко.

Когато тя отиде да даде сметката на възрастната двойка, аз погледнах Пейдж.

— Това ми звучи като бар „Бул и Финч“.

— Където всеки знае името ти?

— Където всеки е знаел

името ти — докато не тръгнала приказка, откъдето дошло вдъхновението за оня стар телевизионен сериал „Бар Наздраве“. А сега е най-популярната туристическа дестинация в Бостън.

— Дори без щурите рибари.

— Но със същата слава, за която говореше Натали. Актьорите никога не са стъпвали там, но въпреки това хората се редят на опашка по тротоара, за да влязат.

Пейдж въздъхна.

— „Ресторантът на Бети“ си има своята слава. Спечелил си е име преди повече от петдесет години. Споменават го в безброй туристически списания. Хората вече би трябвало да го знаят и да идват тук, за да опитат от прословутата ни чорба.

— Да, ама не го правят — казах предпазливо.

— Може да е временна криза. Ако предприемем правилните мерки, може би всичко ще е пак като преди. — Гласът й звучеше безгрижно, но бръчката между свитите й вежди стана още по-дълбока.

— Май не ти се вярва много, че това е възможно — казах.

— Защо, напълно е възможно. Както ти е известно, винаги се случват разни щури неща. — Тя се опита да се засмее. — Просто… Спомняш ли си курса по мениджмънт в хотелиерството в Сан Франциско, който проучвах?

Кимнах. Преди окончателно да реши да се завърне в родното си градче, през последния учебен срок тя всяка нощ прекарваше часове наред пред компютъра, проучвайки сайтовете на различни курсове в интернет.

— Е, доста мислих по въпроса и наистина ми се иска да отида…

Ахнах.

— Страхотно!