Черни води

— Няма значение, дори да изредиш всички цветове на дъгата. На хората не им пука как изглежда менюто.

Канех се да се съглася с това, но лицето на Пейдж така помръкна, че побързах да подхвърля:

— Дори досега да не им е пукало, веднага ще започнат да обръщат внимание, щом видят колко са хубави тези.

— Може и така да е — каза Натали. — Но аз лично се съмнявам.

— Тогава какво предлагаш? — попитах. — Нали си работила и в друг ресторант? Там как вървяха нещата?

— Толкова добре, че хората се редяха от три следобед, за да чакат да отворим за вечеря в пет. — Тя погледна към Пейдж, която се беше съсредоточила върху струята захар, която изсипваше от захарницата в кафето си. — Но онова беше съвсем различно място.

Очаквах Пейдж да каже нещо, или поне да вдигне поглед.

— Никога не е излишно човек да се вслуша в някой и друг съвет, нали? — казах, когато тя не направи нито едното, нито другото.

Пейдж отпи от кафето си и се насили да се усмихне.

— Сигурно.

— Знаеш ли, съжалявам за това. Забрави изобщо какво казах. — Натали тръгна да си ходи. — Това не ми влиза в работата, нали съм просто сервитьорка. Какво ли разбирам аз.

Извинението и оправданието, изглежда, умилостивиха Пейдж, която най-после откъсна поглед от кафето си.

— Сигурно не по-малко от мен самата. Ако имаш някакъв секрет как да успее ресторантът, ще се радвам да го чуя.

Натали хвърли поглед през рамо. Тъй като клиентите й изглеждаха доволни, тя набързо приседна на свободния стол край масата.

— Онова място се казваше „Планинари“ и беше долнопробна кръчма — започна тя с тих, но развълнуван глас. — Направо същинска дупка, схлупена барака, заради която нормалните хора минаваха на отсрещния тротоар.

— А кварталът добър ли беше? — попита Пейдж. — Според местните собственици и търговци ние сме на най-доброто място — хем в града, хем на брега.

— Онова беше най-долнопробният квартал в града. Наоколо нямаше река или море, нито университет, нито друго място, което хората редовно посещават. Най-близката забележителност беше една пералня на самообслужване, която нощем ставаше нелегално казино.

— Страхотно — каза Пейдж и ме погледна скришом.

— Направо ужасно. Нашите не биха ми позволили да работя там, ако не познаваха собственика. И ако бакшишите не бяха зашеметяващи. А тях наистина си ги биваше. Всяка божа вечер. — Тя бръкна в джоба на късите си панталонки и измъкна изтъркано квадратно картонче. — Ето го менюто.

— Това ми прилича на подложка за чаша — каза Пейдж.

— Наистина е подложка за чаша, с петна от бира и лютив сос. — Натали обърна картончето и ни го подаде. — Нося я навсякъде с мен. Малко си падам сантиментална.

— Понеделник — ребърца — започнах, присвивайки очи, за да разчета неясния почерк. — Вторник — крилца. Сряда — пилешки пръчици.

— Храна като за бар — отбеляза Пейдж. — И то само един вид за деня.

— Това беше всичко, което им трябваше. Собственикът всеки месец променяше реда на блюдата, но иначе те си останаха същите през петте години, докато работех там.

— Тогава това трябва да е била дяволски добра храна — казах.

— Не беше зле, но можете да намерите същата, ако не и по-добра, в още десетина, при това много по-прилични заведения в града.

— Тогава откъде дойде успехът? — Пейдж взе картончето от Натали и започна да го изучава, сякаш отговорът се криеше в петната по него. — Какво караше хората да висят по два часа на опашка, за да влязат?

Натали помълча известно време.

— Забавлението.

— Оркестър ли имаше?

— Не точно.

Веждите на Пейдж първо се свъсиха, после хвръкнаха нагоре към челото.

— А, не. И дума да не става. Ние не сме такъв тип заведение. Баба Би може и да не е вече толкова навътре в нещата като преди, но това все още е нейният ресторант. Нещо такова направо ще я доведе до инфаркт.

На Натали й трябваше малко време, за да схване за какво точно заведение говори Пейдж. Когато разбра, избухна в смях.

— Ако в онова заведение имаше нещо неприлично, баща ми отдавна да е умрял от срам. Пък и Уил беше толкова мил, че…

Тя внезапно млъкна. Вдигна ръка и пръстите й погалиха кръглата издатина върху гърдите под тениската.

— В Бостън има едно много популярно кафене — опитах се да замажа недоразумението, — където върви караоке по двайсет и четири часа седем дни в седмицата. „Планинарите“ нещо от този род ли беше?

Ръката на Натали се отпусна и тя продължи.

— Не точно, въпреки че някои от редовните ни клиенти започваха да пеят, ако се задържат достатъчно дълго.

— Значи, забавлението нямаше нищо общо с музиката, така ли? — попита Пейдж. — Тогава какво остава?

— Леден риболов — ухили се Натали.

Пейдж я изгледа недоумяващо.

— Нищо не схващам.

— В Северен Върмонт има малка, но много сериозна общност от риболовци в леда. Щом замръзнат езерата, те са там всеки ден, пробиват дупки, хвърлят въдиците и чакат нещо да се хване. Това е доста самотно занимание, затова, след като са били безкрайни часове сами, те се отправят към Бърлингтън3, за да се сгреят и позабавляват.

— Аха… — поклати глава Пейдж. — Все още не ми е ясно.