Черни води

Докато я наблюдавах да приближава, главата ми беше като щит, а мислите — готови за атака стрели. Не я бях виждала от миналата есен, когато ни спаси двамата със Саймън от Рейна, Зара и останалите сирени на дъното на езерото Кантака. Тогава ми каза, че би искала да е до мен всеки божи ден от тук нататък, за да наваксаме пропуснатите седемнайсет години. Но как ще продължим занапред, зависело изцяло от мен. Ако искам да я виждам често, така ще бъде. Ако ми е нужно време да остана насаме със себе си, за да обмисля и приема случилото се, щеше да се съгласи и с това. Не би се възпротивила, дори ако пожелаех нещата да си останат постарому, както беше, преди да разбера за съществуването й, след като случайно се натъкнах на нея в едно бостънско кафене. Осъзнаваше, че нейното присъствие ще причини нови тревоги на мен и семейството ми и че аз повече от всичко искам час по-скоро да забравя онова, което се случи през последните шест месеца. Затова обеща да е на разположение всеки път, когато ми потрябва, но иначе аз трябваше да продължа живота си без нея.

В онзи ден избрах последния вариант. Разбира се, искаше ми се да науча всичко за нея и за мен самата. Но много повече ми се щеше да си представя, че никога не сме се срещали. Не бях убедена дали мога да понеса още някоя неизвестна до този момент истина за живота си. Пък и винаги можех да променя това решение. На няколко пъти бях на крачка да го направя — когато не се чувствах добре, или не разбирах някоя определена реакция на момчетата в училище — но тогава виждах как мама, жената, която ме е отгледала, прегръща татко. Или как татко целува връхчето на носа й. Или как двамата се носят в танц из кухнята. И устоявах на първоначалния порив.

Ако тогава му се бях поддала, сега появата на Шарлът нямаше да ме шокира толкова. Във фоайето на ресторанта бях твърде стъписана, за да успея да я огледам добре. Сега обаче, докато приближавахме към кея, нямаше да пропусна този шанс. Преди шест месеца тя бе висока и стройна. Синьо-зелените й очи грееха. Имаше тъмна коса, дълга и здрава. Светлата й кожа бе гладка, без нито един недостатък или следа от бръчки. Тя не само изглеждаше великолепно, но и се движеше по този начин. Гмуркаше се и плуваше в езерото като млад спортист в разцвета на силите си.

Жената, която приближаваше към мен сега, леко накуцваше, а раменете й бяха прегърбени. Очите й все така грееха, но клепачите бяха отпуснати. Меката й кожа беше провиснала и образуваше гънки. Косата й беше подстригана късо и белите косми преобладаваха над кестенявите. Носеше тъмни джинси, дълга жилетка от кашмир и сребърни кожени сандали, което все още я правеше най-стилната жена в Уинтър Харбър… Ако се съди по онова, което облеклото не успяваше да прикрие обаче, изглеждаше така, сякаш е заела дрехите на дъщеря си.

Нейната дъщеря. Не знаех дали някога ще свикна с факта, че това всъщност съм аз.

— Знам какво си мислиш — каза тя.

Протегнах й ръка, докато се качваше на кея. Нейната трепереше, когато я пое.

— Естествено, че знаеш — отвърнах.

Тя се усмихна и за секунда лицето й отново доби младежки вид.

— Не е това. Обещах, че няма да подслушвам мислите ти и не съм го правила.

Опитах се да отвърна на усмивката й, но все още се питах дали казва истината.

Когато се качи на кея, тя леко стисна ръката ми, после я пусна.

— В момента си мислиш, че не си ми се обаждала. Не си опитвала да се свържеш с мен, а ето че аз се появявам и нарушавам нашето споразумение. Няма нужда да подслушвам мислите ти, за да го разбера. Виждам го. Изписано е върху лицето ти.

— Просто съм изненадана — отвърнах успокоена, че това е единственото, което подозира. — Но и се радвам да те видя. Мина много време.

Тя отклони поглед и тръгна по кея.

— Наистина е така.

Хвърлих поглед назад към ресторанта, докато я следвах. Паркингът продължаваше да е почти празен. Двама души от персонала седяха на терасата над вълнолома, но си приказваха нещо и не ни обръщаха внимание.

— Как си? — попита тя.

Обмислих какво точно да отговоря. Щом не е подслушвала мислите ми, значи не търсеше някаква определена информация.

— Отлично. Добре съм. Доста заета, но съм добре.

— Сигурно годината никак не е била лека. Последен срок в гимназията, дипломирането, кандидатстването в колежи.

— В колеж — поправих я. — Само един. „Дартмут“.

— Където и Джъстин щеше да учи.

Замълчах. Тя не знаеше истината — Джъстин само се е преструвала, че подава документи и е подправила известието за прием в колежа, защото е имала намерение да избяга с Кейлъб. Явно татко беше спестил някои подробности в имейлите си до Шарлът.

— Точно така — потвърдих. Така ми беше по-лесно, отколкото да разяснявам каква всъщност е истината. — Приеха ме. Заминавам в края на август.

Тя понечи да ме прегърне през раменете, но после, изглежда, размисли и сключи ръце зад гърба си.

— Това е чудесно — каза. — Поздравления!

— Благодаря.