Черни води

Пейдж вдигна палец в знак на съгласие. После се обърна към Натали и приближи ръка към ухото си, сякаш се обажда по телефон, давайки знак, че ще звънне по-късно. Помахах на Колин, докато Натали се навеждаше към него и му говореше нещо на ухото. Някакво изражение се мярна по лицето му, но тълпата ни повлече, преди да успея да преценя точно какво е то.

— Това да не е лаптоп? — попита Пейдж, когато наближихме Саймън и Кейлъб.

Когато най-после се добрахме до салона, предназначен за хранене и значително по-тих от бара, видях, че наистина е лаптоп. Лежеше на масата между Саймън и Кейлъб и беше заобиколен от бележници, химикалки и картончета от картотека, сякаш се намирахме в библиотека.

— Моя грешка — извика Пейдж край ухото ми. — Щом има компютър, значи наистина не е любовна среща.

И така да е, пак бях страшно щастлива да видя Саймън. Той стана, издърпа празния стол до себе си и изчака да се промъкна в тясното пространство между него и масата, преди да седне. Кейлъб направи същото за Пейдж.

— Благодаря. — Тя се усмихна. — Много хубаво, че все още има майки, които учат синовете си на добри обноски.

— Много съжалявам — каза Саймън. — Представа нямах, че ще е толкова претъпкано.

— Представа нямахме, че в града са останали толкова много хора — добави Кейлъб.

— Няма защо да се извинявате — каза Пейдж. — Всъщност е хубаво да си сред толкова хора. Как вървят нещата на яхтеното пристанище?

Не знаех дали тя умишлено отправи този въпрос към Кейлъб (доколкото я познавах, май наистина беше така), но той тутакси се впусна в подробности около шефа си, капитан Монти, и сегашното състояние на яхтеното пристанище. Разсеяна от близостта на Саймън, само на два сантиметра от мен, слушах с половин ухо техния разговор. Той се наведе към мен и отново се извини.

— Всичко е наред, наистина — уверих го. — Но защо не се срещнахме в дома на някой от нас?

— Реших, че ще е най-добре да сме по-настрани от родителите. Мама щеше толкова да ти се зарадва, че нямаше да ме остави на мира, докато първо двете не изпиете кана чай в кухнята. Не съм много сигурен, но си помислих, че и вашите ще са не по-малко щастливи да ни видят двамата с Кейлъб.

— Абсолютно си прав. И дори да успеехме някак да избегнем въпросите за училището и семейството, щяха да си намерят милион причини да ни прекъсват — горещ шоколад, сандвичи, още горещ шоколад. — Чувствайки се непривично срамежлива, аз бегло му се усмихнах. — Съвсем правилно си решил.

Ъгълчетата на неговите устни се извиха нагоре, когато погледът му попадна на моята огърлица, после отново срещна очите ми.

— Между другото, изглеждаш прекрасно.

Бузите ми пламнаха.

— Благодаря. Ти също.

Зарекох се да не анализирам всяка негова дума и жест в опити да разбера какво наистина мисли и чувства, но не можех да не отбележа, че е обръснал брадата си и се е подстригал. Освен това носеше панталон в цвят каки, вместо обичайните джинси, и кафява памучна блуза, а не тениска, както обикновено. За разлика от неочакваната ни среща в къщата край езерото, за тази знаеше отрано… и сигурно заради това беше положил извънредни усилия за външния си вид. Също като мен.

— Добре дошли. — Сервитьорката стоеше край масата. — Какво да бъде?

Пейдж ме сръга в ребрата и аз поех менюто. Когато я погледнах, тя ми даде знак с брадичка. Не бях сигурна на какво точно иска да обърна внимание — да позная дали сервитьорката е с грим, или с маска? Или че ризата й е толкова къса, та чак пъпът й се вижда. Или че дори да обслужваше сама целия салон, пак беше толкова спокойна, сякаш го е правила милиони пъти преди.

Карла — изсъска Пейдж, след като вече бяхме поръчали.

— Коя? — попитах.

— Новата сервитьорка, която напусна разплакана след скандала с Луис. — Думите излитаха една по една от устата на Пейдж. — Това беше тя.

— Не думай! — Извъртях се на място, за да я огледам още веднъж. Карла нямаше повече от осемнайсет години, а тази сервитьорка определено беше над двайсет и пет.

— Сигурна съм. Тази има сребърна гривна, на която са гравирани цветя и инициалите й — същата, каквато носеше и Карла, докато работеше при нас. — Пейдж поклати глава. — Забеляза ли как взема поръчката, без да записва? Това е знак, че отдавна работи като сервитьор, а само преди няколко седмици не можеше да държи бележника и химикалката едновременно, без да изпусне едното.

— Значи добре си я обучила.

— Вярно е, че съм добра — каза Пейдж, — но не съм магьосник.

Карла се изгуби сред навалицата в съседния салон. Обърнах се и видях, че лаптопът на Саймън е отворен и обърнат към нас двете с Пейдж.

— Изходът за дигитална камера на компютъра се оказа съвместим с фотоапарата, който сте намерили — започна Кейлъб. — Свалихме снимките, за да видим дали не сме пропуснали нещо.

Той бавно започна да прехвърля снимките една по една, всяка от които излизаше на целия екран на компютъра. Взирах се да открия някаква следа на кого може да е принадлежал фотоапаратът, но колкото и големи да бяха, снимките не показваха нищо повече от онова, което вече бяхме видели на екрана му.

— Пак ми приличат на обикновени туристически снимки — казах.