Черни води

— На мен също — потвърди с въздишка Саймън.

— Не е съвсем така — обади се Пейдж.

Всички се обърнахме към нея, после пак към екрана на лаптопа.

— Какво имаш предвид? — попита Саймън.

Тя посочи към тъчпада.

— Може ли?

Той плъзна компютъра през масата към нея. Тя превъртя снимките до първата от поредицата.

— Някои от тях могат да минат за снимки на обикновен турист — фарът, панорамната гледка към океана, даже този порутен кей, вклинен в пристанището. Но ако фотоапаратът наистина беше на случаен турист, тук щеше да ги има табелата с името на града, която прилича на платноходка, десетметровият омар, който маха пред кантората за наем на спортни имоти в Уинтър Харбър, и бронзовият рибар в началото на пристана. Доста съм разговаряла с туристите в ресторанта на Бети, за да знам кое тук най-много им прави впечатление.

— Омарът наистина е знаменитост — съгласи се Кейлъб.

— Освен това, къде са хората на тия снимки? — продължи Пейдж. — Туристите винаги снимат спътниците си. Главно за да се присмиват едни на други, когато разглеждат после снимките от пътешествието.

Спомних си за дебелите стари албуми със снимки, струпани върху един от стъклените рафтове във всекидневната на къщата на брега. Аз и родителите ми от дълго време никъде не бяхме пътешествали, но въпреки това всички имахме снимки от знаменателните места, които Пейдж току-що изреди.

— Точно заради това си мисля, че тук става дума за нещо друго. — Тя се спря на снимката на един заоблен каменен блок. — Това е огромна скала. На плажа. Един любител фотограф определено би искал да я снима за спомен, но със сигурност щеше да хване и още нещо в кадър, за да покаже колко голяма е всъщност. Професионалният фотограф би я представил по-добре на фона на окръжаващата я среда. А какво ни показва тази снимка от върха на скалата, на която се вижда само сребристият пясък и водата долу? Какъв е смисълът от нея?

Тя имаше право. Освен това огромната скална маса беше първата от поредица идентични снимки. Някои показваха по-малки заоблени скали, подобни на онези, които покриваха целия бряг в околността. Други бяха на гранитни плочи. На трети пък се виждаха червените и сиви камъчета, с които обикновено покриваха алеите за автомобили. Имаше и още близки планове — на пънове, плавей и жилава пясъчна трева.

— Чакай — хванах ръката на Пейдж, за да не се прехвърли на следващата снимка. — Това тук ми изглежда познато.

— Наистина ли? — съсредоточи се и тя. — На мен пък ми прилича на близък план на произволно взета скала.

Придърпах компютъра към себе си и присвих очи.

— Мисля, че сме били тук. — Погледнах към Пейдж. — Това не ти ли прилича на познато място?

— Прилича ми на всяко друго място, където съм била. Точно това е проблемът.

Обърнах компютъра така, че Саймън и Кейлъб да виждат екрана по-добре.

— А вие какво мислите?

Кейлъб поклати глава.

— Същото като Пейдж.

Наблюдавах как Саймън изучава снимката, надявайки се по лицето му да разбера, че е разпознал мястото, но то изразяваше нещо друго: някаква смесица от вълнение и съсредоточеност. Спомнях си това изражение от миналото лято, когато с помощта на стария си преподавател по природни науки откри начин да замрази водите около Уинтър Харбър за първи път в историята на градчето. Сега, когато отново го забелязах, то ме изпълни с надежда и тревога.

Саймън плъзна пръсти по тъчпада. Стрелката на курсора пресече екрана и спря в горния му край. Следващите кликвания последваха толкова бързо, че загубих представа кои файлове и папки е отворил.

Секунда по-късно снимката на скалите беше заменена с карта.

Кемп Хероин.

— Това не е ли мястото, където… — Гласът на Пейдж секна. — Вие не бяхте ли…?

— Да — преглътнах мъчително, докато Саймън увеличаваше изображението. — Наистина бяхме.

— Том Конъли — тихо каза Саймън. — Точно на това място открихме тялото му, когато търсехме Кейлъб и ни връхлетя внезапна буря.

— Сигурни ли сте? — настоя Пейдж.

— Фотоапаратът има навигационна система — обясни Саймън. — Тя показва географската ширина и дължина на точката, където е правена всяка от снимките. Мястото и преди ми изглеждаше познато, но благодарение на тези данни, мога съвсем точно да определя положението му.

— Затова и ти го позна — обърна се към мен Пейдж.

Кимнах, неспособна да откъсна очи от червената точка върху дигиталната камера. Въпреки че оттогава мина близо година, все още помнех всяка негова черта, сякаш океанът го беше изхвърлил на брега едва вчера. Подпухналото тяло, ролексът, впит в отеклата китка… усмивката, застинала върху лицето.

— Нещо не схващам — обади се Кейлъб миг по-късно. — Който и да е бил в къщата миналата нощ, излиза, че е искал да види теб, Ванеса. Ние четиримата знаем какво е участието ти в събитията от миналото лято, но останалите хора не са наясно. Въпреки че вие открихте тялото при Кемп Хероин, ти си стояла в колата през цялото време, докато Саймън е разговарял с полицаите на плажа. Никой не е разбрал за присъствието ти. — Той замълча, пое си дълбоко въздух. — С изключение на Джъстин, между теб и всичко станало не може да се направи никаква връзка.