Читаем Черни води полностью

Черни води

— Но понеже всички останали жертви са мъже, никой не я свързва с тях — добави предпазливо Саймън.

Погледнах към Пейдж. Тя кимна.

— Те знаят. — Съжалих за думите си в мига, в който ги изрекох, и се постарах по-внимателно да подбера следващите. — За това кой всъщност е виновен за всичко. Не знам откъде са разбрали, но случайно дочух едни хора да говорят за тях… за нас… при последния оглед на къщата край езерото. Ако се съди по тази снимка, това са същите хора, които се появиха и миналата нощ.

Думите ми бяха последвани от продължително мълчание.

— Те всъщност споменаха ли една определена дума — попита Кейлъб, — която допреди миналото лято я имаше само в книгите?

Ние всички знаехме за какво говори той, но не можехме да си позволим да го произнесем гласно. На мен също все още ми беше трудно да я произнасям дори когато не се намирах в ресторант, претъпкан с потенциални подслушвани.

Сирени.

— Да — отвърнах.

— Видя ли тези, които я споменаха? — продължи да разпитва Кейлъб.

Поклатих глава, после погледнах бегло Саймън, който продължаваше да се взира в екрана на лаптопа.

— Не успях.

Последва ново мълчание. Не можех да разбера дали обмислят чутото, дали ме чакат да продължа, или и двете едновременно. Вече съжалих, че изобщо съм им казала, когато Кейлъб се обади.

— Трябва да прегледаме пак и останалите снимки.

Саймън продължи да изучава изображението на скалата още известно време, после кимна и започна да въвежда някакви цифри и координати. Останалите наблюдавахме мълчаливо как пред нас се появяват различни познати места. След три снимки Кейлъб отвори тефтера си и започна да записва нещо.

Най-накрая, тъкмо когато пресуших гарафата с вода на масата и гърлото ми пак започна да пресъхва, Саймън отвори и последната снимка.

— Леле! — възкликна Пейдж.

И аз бих реагирала така, но не можех да продумам. Не само защото устата ми сякаш беше пълна с памук, но и защото внезапно се парализирах при вида на нас двамата със Саймън върху екрана. Това беше същата снимка, заради която ни прекъснаха миналата вечер и която мислех, че съм разгледала добре на екрана на дигиталния фотоапарат. Само че сега изглеждаше съвсем различно. Разпростряна върху целия екран на компютъра, тя ясно показваше колко плътно ръцете на Саймън обгръщат талията ми. И колко силно са впити пръстите ми във врата му. Как се притискат телата ни, сякаш сме залепени един за друг и се каним да скочим от самолет на седемстотин метра височина.

— Странно как изобщо сте забелязали светкавицата — пошегува се Пейдж.

Протегнах се през масата и затворих капака на компютъра.

— Е, какво според вас означава всичко това? — едва успях да произнеса.

— Означава — тихо каза Саймън, — че тези хора не се шегуват. Направили са много сериозно проучване.

— Но не е изключено и да са съвсем случайни туристи, нали? — намеси се Пейдж. — „Хералд“ доста подробно описа всички случаи на удавяне миналото лято. Може просто да са преровили онлайн архивите.

— В „Хералд“ местата бяха упоменати най-общо — каза Кейлъб. — Фарът, пристанището. Там и дума нямаше за втората скала отляво, нито за гниещия плавей до спасителния пост.

— Но това е невъзможно. Освен полицаите и хората от спешните служби, единствените, които знаят къде точно са открити телата, са… — Пейдж тръсна глава и млъкна. Миг по-късно блъсна стола си назад и скочи. — Отивам да проверя какво става с нашата поръчка.

Когато тя изчезна в блъсканицата, Кейлъб също се изправи.

— Отивам да проверя какво става с нашата Пейдж — каза.

Останахме сами със Саймън, точно както се надявах да се случи, когато ме покани на вечеря. Но вместо да бъбря весело, да се смея и да вдъхвам нов живот на връзката ни, аз само стисках празната чаша за вода и бавно късах неговата хартиена салфетка на дребни парченца.

— Защо нищо не ми каза? — попита той най-накрая.

— Не исках да се тревожиш.

— Въпреки това вече бях разтревожен.

— Знам, но… — Въздъхнах и вдигнах очи към него. — Не исках да ти го причинявам.

Погледът му срещна моя.

— Кое?

— Да мислиш непрекъснато за това коя — какво — съм аз. И то да е постоянна пречка за теб.

— Ванеса, дори тези снимки да ги нямаше и ти да не беше дочула нещо… пак щеше да си това, което си. И двамата с теб пак трябваше да се справяме с това.

С това. Сякаш това, което всъщност съм аз, е някакъв проблем. Болест. Нещо притеснително и досадно, за което няма открито решение или лек.

— Прав си — казах. — Разбира се, че си прав, но…

Прекъсна ме внезапен и познат звук, който идваше от съседния салон. Саймън вдигна поглед, чертите му се изопнаха и аз разбрах, че той също го е чул. Един след друг останалите посетители наоколо преставаха да разговарят и се заслушваха.

В гласа на Пейдж.

Която беше в съседния салон и… пееше.