Дар за бурята

Родителите на Йонан живееха в малка мансарда, която за компенсация на малкото квадратни метра вътрешна площ, разполагаше с тераса по протежение на цялата сграда, надвесена над притъмнелия град, чието вечерно осветление изтръгваше отблясъци от купчините топящ се вече сняг, който обаче белееше непокътнат зад широките витрини на терасата. Звучеше музика, не много силна, а някакво момиче бе сложило в ръката ѝ чаша с уиски, която тя надигна, без да пита. Майката и бащата на Йонан стояха един до друг, заобиколени от група роднини, които не ги оставяха сами нито за миг. Той я бе прегърнал през рамо и тя от време на време опираше глава на гърдите му — малък, интимен знак за безкрайно доверие. Повечето гости бяха доста млади, както можеше да се очаква. Майката ѝ бе споменала, че е сбирка на приятели, а тези на Йонан нямаше как да бъдат по-възрастни. Като я забелязаха, родителите ѝ направиха знак да се приближи и тя остави празната чаша върху най-близкия шкаф. Двамата я прегърнаха.

— Благодаря, че дойдохте, госпожо инспектор.

— Амая — помоли тя.

— Добре, Амая — отвърна майката с усмивка. — Благодаря.

— Йонан ви се възхищаваше и много ви уважаваше — обяви тържествено бащата.

Амая неволно си спомни въпроса на колегите от Вътрешния отдел: „Давали ли сте му разрешение да влиза във вашата поща?“.

— Аз също уважавах вашия син и му се възхищавах — каза тя, усещайки се леко неискрена, едва ли не като предател.

Други хора се приближиха да изкажат съболезнованията си и тя се възползва, за да избяга към кухнята, където същото момиче приготвяше нови чаши; взе една и отпи голяма глътка, представяйки си ясно как горчивата, копринено мека течност слиза по гърлото ѝ и пада в свития ѝ празен стомах. Разговорът със Сарасола я беше изтощил, бе ѝ отнел и малкото останали сили. Беше влязла в къщата на „Меркадерес“, надявайки се да намери убежище от несигурността и страха, но бе заварила само пустотата от отсъстващото семейство, мрака, прекалено големите стаи, високите тавани, в които се блъскаше ехото от нейните стъпки, любимите предмети на сина ѝ, мълчаливото присъствие на Джеймс. Бе светнала всички лампи, докато бродеше из празната къща, усещайки тежестта на отсъствията и разкайвайки се, че е дошла. Пред огледалото в спалнята бе съблякла парадната си униформа и я бе опънала върху леглото, загледана с тъга в червената куртка, която обикновено обличаше за приемане на медали, но от този ден насетне щеше завинаги да остане като костюм за погребения. Избра чифт дънки и бяла риза, нахлузи черен пуловер и удобни ботуши, с които нямаше да се пързаля по хлъзгавия градски паваж, после свали ластика, придържащ косата ѝ, и започна да я разресва, преповтаряйки наум, дума по дума, разговора си със Сарасола. Магьосници, жертвоприношения на бебета и празни гробове, Ватиканът и архивите на Берасатеги, взривената гробница на Тремон Беруета и трупът на Йонан в локва кръв. Дори теорията на Сарасола, че смъртта на Йонан е свързана с всичко това, ѝ изглеждаше почти идилична в сравнение с онова, което тя самата знаеше, с подозренията на хората от Вътрешния отдел и с това, което не искаше и да помисля само поради вероятността да не би… Хвърли четката, изтича в банята, надвеси се над тоалетната чиния, придържайки косата си с ръка, и почна да повръща. Когато напъните се уталожиха, вдигна очи към огледалото и видя лицето си премрежено от сълзите, бликнали от усилието. Отвори крана и изми лицето и зъбите си.

— Не може да бъде — заяви Амая на отражението си, преди да напусне тази къща, която като че ли я притискаше…

Сега, след втората чаша, почна да усеща балсамовия ефект на алкохола, който облицова стомаха ѝ и за пръв път през последните дни я накара да се почувства почти нормално. Върна се в хола навреме, за да види как Монтес и Сабалса се здрависват с родителите на Ечайде. Ириарте ѝ направи знак и я отведе настрана.

— Какво ще кажете?

Несъмнено имаше предвид теорията на хората от Вътрешния отдел, които очевидно бяха разговаряли и с останалите.

— Не знам, Ириарте, трябва да е грешка, иска ми се да е грешка — отвърна тя.

Той кимна с разбиране.

— …Но това за заповедта съвпада, същия ден е влизал в компютъра ви и е възможно да я е видял.

— Това нищо не означава, може да е влизал за друго.

— Без разрешение?

— За бога! Та той знаеше всички мои ходове, не се нуждаеше от моето разрешение.

— Дори за личната ви поща?

— Млъкнете! — каза Амая прекалено силно. Огледа се и понижи глас. — Все още не знаем нищо, и аз съм не по-малко объркана от вас, но сега сме тук като негови приятели, за да почетем паметта му. Ще говорим утре.

Ириарте взе една от чашите, които момичето раздаваше, и се отдалечи към средата на хола. Мястото му зае Монтес.

— Аз не го вярвам — заяви той категорично. — Убеден съм, разбира се, че е влизал в компютъра ви, доказателствата са налице, но… Вие знаете колко го биваше с компютрите, сигурно е влязъл да инсталира някоя антивирусна програма или друга подобна дивотия — изсумтя презрително той, за да омаловажи факта.

Амая кимна не особено убедено.

— Не искам да говоря за това сега.