Дар за бурята

— Не, само това ми каза, че готвел нещо за вас и че ако не успеел сам да ви го даде, аз трябвало да ви предам думата „дар“ и личния му номер.

Амая избяга или поне така го почувства. Каза довиждане само на Марк и на родителите на Йонан. Премръзнала и изтощена след плача на терасата, тя усети нещо подобно на облекчение, макар да знаеше, че едва ли ще трае дълго. Преди да си тръгне, се загледа в младши инспектор Сабалса, който продължаваше да седи на същото място до групата приятели на Йонан, неподвижен, с недокосната чаша в ръце, полуусмихнат и отпуснат по необичаен за него начин. Не бяха разменили и две думи след опита му да ѝ попречи да влезе в жилището на Йонан. Слезе с асансьора, оглеждайки се в прекалено ярко осветеното огледало. Леко зачервени очи и толкова; почти ѝ се прииска да види тъмни кръгове, като тези на Ириарте, или пепеляво лице, като това на Сабалса. Искаше болката ѝ да е видима, изпитваше желание да се пръсне и най-сетне да умре. На входа спря, за да закопчае палтото си, и огледа улицата в двете посоки, опитвайки се да определи къде се намира и накъде да върви. Излезе и закрачи, гледайки с неприязън купчините мръсен сняг, които започваха да се топят; бавният процес на водниста агония покриваше тротоарите с локви, а това бе едно от нещата, които Амая мразеше в града.

В Елисондо, при дъжд и снеготопене, водата знаеше накъде да тръгне. Като малка много обичаше да излиза веднага щом спреше да вали, за да слуша и гледа как водата тихо ромоли от стрехите, промъква се между паветата, плъзга се по мократа повърхност на листата и потъмнялата кора на дърветата и поема обратно към реката, която като изконно хилядолетно създание призоваваше своите рожби да се влеят отново в древното русло, откъдето произхождаха. Мокрите улици лъщяха, а промъкналата се между облаците светлина изтръгваше сребристи отблясъци от бавните поточета към реката. Тук обаче водата си нямаше майка, не знаеше накъде да върви и се разливаше по улиците като кръв.

Тя се загледа в клиентите на един бар, които пушеха, скупчени пред вратата, и ѝ се стори, че сред влизащите мярва позната фигура. В същия миг чу името си и се обърна изненадана, разпознавайки гласа на Маркина. Съдията вървеше към нея от колата си, паркирана пред входа, откъдето тя току-що бе излязла. Беше го зърнала сред множеството на погребението, но сега видът му беше съвсем друг. Беше с дънки и дебело моряшко яке. Помисли си, че изглежда по-млад. Спря по средата на тротоара и го изчака да се приближи.

— Какво правите тук? — попита и веднага се разкая.

— Чакам те.

— Мен?

Съдията кимна утвърдително.

— Исках да поговорим и знаех, че ще се събирате тук.

— Можехте да ми се обадите…

— Не исках да ти кажа това по телефона — отвърна Маркина и се приближи толкова, че почти я докосна. — Амая, съжалявам за теб, съжалявам за него, знам, че връзката помежду ви беше много специална…

Тя стисна устни, трогната, и отклони поглед към далечните светлини на булеварда.

— Накъде си се запътила? — попита съдията.

— Май търся такси…

— Аз ще те закарам — каза той и кимна към колата. — Къде искаш да отидеш?

Тя се замисли за секунда.

— Да пийна нещо.

Той кимна въпросително с глава към близкия бар.

— …Но не тук — възрази Амая, припомняйки си тълпата, която току-що бе нахлула вътре.

Най-малко от всичко ѝ се искаше да поддържа светски разговор и да отговаря с изтъркани изрази за благодарност на други, още по-изтъркани, за съболезнование.

— Знам идеалното място — заяви съдията, докато вече отваряше колата си.

Изненадата, изглежда, се бе изписала на лицето ѝ, когато Маркина спря автомобила пред хотел „Трес Рейес“ в самия център на града.

— Не се учудвай, този хотел има страхотен английски бар и най-добрия джин тоник в града, при това с предимството, че повечето му клиенти са чужденци или пътници, отбили се случайно в Памплона. Идвам тук, когато искам да изпия една чаша на спокойствие, без да срещам познати.

Може би беше прав, от толкова години живееше в Памплона, а не помнеше да е влизала някога в лобито на този хотел.

— Вие би трябвало да го знаете, госпожо инспектор. Хотелските барове по традиция създават благоприятни условия за легални и не толкова легални бизнес срещи, те са и съвършена кинематографска сцена за дискретни срещи.

Амая се отправи към високите столове пред бара, обръщайки гръб на останалата част от заведението и отхвърляйки инстинктивно ниските маси, пръснати из целия бар. Беше доста пълно, за да минат незабелязано между посетителите, но достатъчно спокойно, за да могат да разговарят въпреки музиката, идваща откъм дъното на локала, където джазов квартет изпълняваше познати пиеси, без да се натрапва с пронизителни звуци. Петдесетина годишният барман постави пред тях подложки за чаши и менюто с различни видове джин тоник, където имаше повече от десет рецепти, но Амая го отмести, без да го погледне.