Дар за бурята

— И аз ви разбирам, но не се сърдете на Ириарте, знаете колко убедителни са хората от Вътрешния отдел, когато си наумят, че са надушили плячка. Много е притеснен — каза Монтес и го посочи с брадичка. — Всички сме така — добави, гледайки Сабалса, който бе седнал до неколцина приятели на Йонан и слушаше мълчаливо, с недокосната чаша в ръка тъжния им разказ за нещо очевидно много забавно.

— Амая — повика я майката на Йонан. До нея бе застанал млад мъж, в когото тя тутакси разпозна младежа от снимката на корабната палуба, която Йонан държеше на челно място в дневната си. — Искам да ви запозная с Марк, приятеля на Йонан.

Амая му подаде ръка и като погледна лицето му, видя всички признаци на дълбокото страдание. Очите говореха, че скоро е плакал, но в начина, по който стисна ръката ѝ, след като се раздели с майката и я отведе настрани, нямаше и капчица слабост.

— Марк — заговори тя. — Аз не знаех, ужасно ме е срам от това, но нямах представа, че двамата сте заедно.

Той взе две пълни чаши и ѝ подаде едната.

— Не се измъчвайте, той си беше такъв, много сдържан за личните си неща. Затова пък за вас често ми говореше.

Амая се усмихна.

— Ще дойдете ли с мен навън? — попита го тя и се запъти към терасата.

Наметна палтото си и излезе на снега, който вече не беше така сух и се разми под краката ѝ. Двамата се приближиха до парапета и в продължение на минута просто съзерцаваха светлините на града и мълчаливо пиеха.

— Запознахме се в Барселона преди година. Знаете ли, другия месец се канех да дойда да живея тук. Щяхме да се съберем много по-рано, но той категорично отказваше да се раздели с работата си и успя да ме убеди аз да го направя. Поисках да ме преместят, за щастие, фирмата ми има тук филиал… А сега — Марк отчаяно разтвори ръце — аз съм вече тук, а него го няма.

Амая усети в себе си нарастващ гняв, този тип гняв, който те кара да тичаш, да крещиш и да даваш обещания, които може би няма да успееш да изпълниш.

— Аз ще го пипна, да знаеш, ще хвана виновника, заклевам ти се.

Марк стисна очите и устата си, за да удържи сълзите.

— И какво от това? Това няма да ми го върне.

— Да — каза тя, — няма да ни го върне.

Абсолютната убеденост в думите ѝ я задави с тежестта на истината, която отказваше да приеме. От очите ѝ потекоха едри, кръгли сълзи, които знаеше, че не може да спре; въпреки това опита, но успя само да простене заедно с плача, който бликна от стомаха ѝ и разтресе цялото ѝ тяло. Марк я прегърна, хлипайки по онзи изпепеляващ и безутешен начин, който те изпразва отвътре, сякаш те обръща наопаки и излага на показ всичките ти нерви, запазен за хората, които плачат заедно с теб, защото изпитват същата болка. Двамата постояха така, долепени един до друг, забравили всички бариери на приличието, плачейки и подкрепяйки се взаимно, обединени от чувството, способно да сродява или да отдалечава хората както никое друго.

— Сигурно приличаме на двама пияни моряци — каза Марк след малко.

Амая се засмя, прекара ръка през лицето си и се отдръпна от него, забелязвайки, че все още са с чашите в ръце. Вдигнаха ги за мълчалив тост и отпиха.

Марк отново зарея поглед към светлините на града.

— Разпознавате ли това усещане за осъзнаване, когато нещо се случи, че докато си го изживявал, не си си давал сметка колко важно е ставащото около теб, а когато вече е отминало, изведнъж те осенява просветлението и започваш да се чувстваш като идиот? Сякаш си крачил през света, без да забелязваш нищо, сякаш си открил, че несъзнателно си прекосил минно поле, танцувайки като глупак.

Амая кимна с разбиране.

— Той го знаеше.

— Какво е знаел? — попита тя.

— Че е в опасност, не знам дали това е точната дума, дали подозираше, или съзнаваше напълно опасността.

— Спомена ли ви нещо? — заинтересува се още повече тя.

— Конкретно не, но както ви казах, някои от действията и от думите му, на които не обърнах внимание, сега добиват смисъл. Не съм убеден, че се е чувствал заплашен до такава степен, не ми се вярва, тогава вече щях да забележа. Освен това от колегите му разбрах, че дори не е взел пистолета си, преди да отвори вратата, значи, не е смятал опасността за неминуема. Но явно е предчувствал, че може нещо да се случи, защото остави съобщение за вас.

— За мен? — смая се Амая.

— Е, не става дума за обикновено съобщение, но преди петнайсетина дни ми каза, че подготвя нещо за вас и че ако не успее сам да ви го предаде, възлага тази задача на мен.

Амая остана без дъх.

— Боже господи! Какво ви даде?

Марк поклати отрицателно глава.

— Не ми е давал нищо; точно това имах предвид, неща, които тогава ми изглеждаха лишени от смисъл, сега изведнъж добиват значение. Той каза, че трябвало да ви спомена една дума.

— Една дума? — повтори разочаровано Амая.

— Да, каза, че вие ще знаете как да я използвате.

— Коя дума?

— „Дар“

— „Дар“ и нищо повече?

— „Дар“ и личния му номер. Нищо повече.

— Сигурен ли сте? Опитайте да си спомните в какъв контекст ви го каза, за какво говорехте. Може би преди това ви е разказвал нещо.