Дар за бурята

Тя заотстъпва назад, докато седна в креслото, и остана там, загледана в картите, опитвайки се да асимилира картината пред себе си. В главата ѝ се смесваха илюстрациите от книгата, указанията за даровете, думите на Сарасола за зловредната същност на архивите на Берасатеги и „жертвоприношенията“, които сектите от Лесака и Елисондо бяха извършвали в началото на осемдесетте години. Стана и добави върху рисунката два нови знака. Не можеше да не мисли колко позорно е това, че не се знаеше дори как са изглеждали тези дечица, родени, за да умрат, и живели толкова кратко, че никой дори не се бе потрудил да им отреди самоличност, дори мъничко място на света.

40

Не позна гласа му, когато вдигна телефона.

— Амая, аз съм Марк. Не знаех на кого да се обадя.

Трябваха ѝ няколко секунди, за да схване.

— Здравей, Марк, извинявай, не те познах. Какво мога да направя за теб?

— Полицията приключи с претърсването в дома на Йонан и тази сутрин ни върнаха ключа. Исках да спестя на родителите горчивия хап и отидох там сам, но още с влизането си видях петното кръв на пода. — Гласът му потрепери от мъка. — Не знам защо си мислех, че някой ще го почисти, че няма да го оставят така… Не можах да вляза. Пред вратата съм… Не знам какво да правя.

Амая пристигна за по-малко от десет минути. Марк стоеше като закован на тротоара смъртнобледен и се опита да се усмихне, като я видя, но само успя да изкриви леко уста.

— Трябваше да звъннеш още преди това.

— Не исках да безпокоя никого — отговори той и ѝ подаде ключа.

Тя го взе и се загледа за миг в него, сякаш в шепата си държеше странен и невиждан предмет. Тогава Марк хвана ръката ѝ, наведе се и я целуна. После се обърна към улицата и си тръгна, без да продума.

Не е за вярване колко силно може да мирише кръвта. Издайническото бръмчене на мухите показваше, че и те я бяха надушили. Червената и лъскава преди локва бе станала кафеникава, почти черна по краищата, където бе почнала да засъхва, а в средата ѝ бурната дейност на стотиците ларви, макар и в начален стадий на развитие, създаваха противното усещане за движение. Тук си стояха използваните от съдебния лекар и полицаите ръкавици, части от пластмасови капсули и хартиени кърпички, натежалият от присъствието на смъртта въздух, черният и белият прах, с който колегите ѝ бяха обработили всички повърхности. Това далеч не беше най-страшната сцена, която ѝ се бе случвало да види. Понякога, когато трупът бъдеше открит след дни или дори след седмици, когато миризмата издадеше присъствието му и разтревожеше съседите, местопрестъпленията изглеждаха наистина ужасяващо.

Амая извади телефона си и потърси в указателя номера на една фирма за травматични почиствания, истински специалисти в заличаването на следи, господари на мрака. Описа накратко положението и им обеща да ги изчака. Знаеше, че са ефикасни, пристигаха бързо, свършваха работата и изчезваха, също като нея.

Чувстваше се толкова особено да стои там без Йонан, а най-отчайващото беше, че макар да се намираше в дома му, макар да виждаше онова, което той бе виждал всеки ден, което бе докосвал всеки ден, не долавяше присъствието му, от него тук не бе останала дори най-лека следа. Дори разлятата по пода кръв вече не беше неговата. Сега тя принадлежеше на мухите и Амая се замисли как тази любима кръв вече не означаваше нищо.