Дар за бурята

— Намирам се в едно кафене на улица… — Чу я как удължава изречението, докато види адреса. — „Монастерио де Ираче“. Искате ли да дойдете тук?

— След десет минути съм при вас.

Срещата беше кратка. Доктор Такченко възнамеряваше да се прибере и да обядва вкъщи с мъжа си, така че остана само колкото да изпият по едно кафе. Амая съжали, че не си е дала сметка, че улицата е прекалено близо до съда, поради което изисканото кафене беше пълно с адвокати и съдии.

На излизане Такченко я попита:

— Госпожо инспектор, познавате ли тази жена? Забелязах, че през цялото време не отделяше очи от вас.

Амая се обърна и засече бързия поглед на Инма Еранс, която пиеше кафе на бара с две други жени. Заведението беше в непосредствена близост до съда. Прокле случайността.

Доктор Такченко харесваше немското си возило. Съпругът ѝ често се подиграваше на маниакалното ѝ внимание към мерките за безопасност и в интерес на истината, при избора на тази кола водещи се бяха оказали не луксозната ѝ външност, а системите за сигурност, които я правеха един от най-надеждните автомобили на пътя. Такченко предпочиташе да се движи по магистрала, а най-неприятно ѝ беше да шофира из центъра, и то на непознат град. На излизане от кафенето с поверения ѝ от инспектор Саласар плик, тя бе казала, че веднага ще тръгне за Уеска, а ето че вече петнайсет минути кръжеше из центъра на Памплона, търсейки по стария начин адреса, който безполезният навигатор явно не можеше да открие. Избягвайки един автобус на градския транспорт, който едва не я смачка, и правейки се, че не чува клаксона на някакъв изнервен таксиджия, тя най-сетне спря пред една агенция за спешни пратки, включи аварийните светлини и бързо влезе вътре. Напъха плика, който Амая ѝ беше дала в друг и го подаде на мъжа на средна възраст зад тезгяха.

— Изпратете го възможно най-бързо на този адрес.

После се качи на германската си кола и продължи пътя си.

41

Амая прекара останалата част от следобеда в обстойно преглеждане на папките, включени в съобщението на Йонан. Специално внимание обърна на тази за Инма Еранс. Проучи щателно снимките ѝ с Йоланда Беруета. На една от тях почти се виждаше как лицето на Йоланда лъщи от пот. Амая се запита какво ли я свързва с Инма Еранс. Не изглеждаха приятелки; на всички снимки се виждаше, че Йоланда е тази, която говори, а Еранс я слуша търпеливо. Самата Йоланда ѝ бе споменала, че е обърнала земята наопаки, че навсякаде е търсила помощ, нищо чудно, след като бе научила, че Еранс е личен помощник на съдия, да се е свързала с нея, за да я запознае с историята си. Трябваше да провери. Телефонът иззвъня. Беше той.

— Искам да те видя.

Щом се отдели от екрана, Амая усети очите си уморени и първите признаци за главоболие. Въпреки това се усмихна, преди да отговори.

— Аз също.

— Ами ела.

— Ще ми сготвиш ли пак?

— Ще ти сготвя, ако това искаш.

— Искам и това — отвърна тя, докато изключваше компютъра.

Тъкмо паркираше пред дома на Маркина, когато се обади Ириарте.

— Госпожо инспектор, добре е да дойдете в Елисондо. Инес Балярена и дъщеря ѝ отишли днес да посетят гроба на малката и веднага забелязали, че нещо не е наред. Всички цветя от погребението били натрупани безразборно, като че ли някой бил ровил в тях; повикали гробаря, който пък се обади на нас — по всичко изглежда, че гробницата е била разбита. Аз тръгвам натам…

Позвъни на Маркина в момента, в който той вече отваряше бутилка вино. След като изслуша обяснението на Амая защо не може да дойде и че не знае колко ще се забави, съдията затвори и веднага набра друг номер. Лицето му бе потъмняло.

— Току-що ме осведомиха, че гробът на семейство Еспарса изглежда отварян с взлом. Близките отишли на гробището и си дали сметка, че нещо не е наред. Окръжната полиция пътува натам. Какво ще ми кажете по въпроса?

Маркина изслуша събеседника си. Затвори телефона, захвърли го яростно и уцели бутилката с вино, която се пръсна и съдържанието ѝ се разля по целия кухненски плот.

Амая паркира пред входа на гробището, което за вечерно време беше доста добре осветено. Видя Ириарте, Монтес и Сабалса, както и двамата работници, изпратени от кметството, застанали до трите жени. Инес, дъщеря ѝ и старата амачи въпреки студа и късния час изчакаха спокойно и мълчаливо, докато инспектор Ириарте ѝ обясняваше повторно това, което вече ѝ беше известно. Погледна към гробницата, покрита почти изцяло с венци и букети, и се обърна към жените:

— Какво не ви се стори наред? И защо бяхте тук толкова късно? При този студ?

— Дойдохме да запалим свещи — отговори старата амачи. — Та на малката да ѝ е светло — добави тя, сочейки две запалени свещи в долния край на гроба.

Инес Балярена пристъпи напред.

— Извинете майка ми, това е стара бастанска традиция. Носят се свещи, за да…

— За да се помогне на покойниците да намерят пътя в тъмното — каза Амая. — Моята леля познава този обичай и ми е говорила за него.