Дар за бурята

Амая разбираше Клемос и хората от Вътрешния отдел; пряко волята си трябваше да признае, че ако тя водеше разследването и ставаше дума за непознат човек, щеше да се усъмни в него. Но това беше Йонан, тя го познаваше и дори паролата, която бе избрал, за да ѝ изпрати посланието си, показваше неговата честност. А товарът беше тежък, вече се бе опарила при опита да го отхвърли сама. Съзнаваше, че не бива да споделя всичко, защото това би било предателство към последната воля на Ечайде, който се бе обърнал само към нея, обаче чувството, че не знае на кого може да има доверие, силно я разстройваше. На Монтес можеше да разчита, той със сигурност щеше да я последва; за Сабалса се колебаеше, но най-много грижи ѝ създаваше, естествено, Ириарте. Видима бе тревогата, която пораждаха у него определени аспекти, които не успяваше да възприеме, както в момента на смъртта на Елена Очоа. Всички тези истории за празни гробове бяха твърде далеч от това, което практичен полицай като него би определил като нормално при изпълнението на задълженията си. За него спазването на правилата беше религия, а това, което тя щеше да им разкаже, и най-вече това, което щеше да поиска от тях, влизаше в разрез с паралелното разследване, водено от памплонския екип… Амая погледна тъжно стелещата се по склоновете мъгла и отново ѝ домъчня за Йонан; изведнъж усети присъствието му толкова силно, че се обърна, убедена, че ще го намери зад гърба си.

До вратата бе застанал младши инспектор Сабалса с порцеланова чаша в едната си ръка, която вдигна пред очите ѝ, сякаш за да оправдае появата си.

— Помислих, че може би ще искате едно кафе.

Амая го погледна, после погледна и чашата. Йонан винаги ѝ носеше кафето… Какво, по дяволите, си въобразяваше тоя глупак? Очите ѝ се наляха със сълзи и тя отново се обърна към прозореца, за да ги скрие.

— Оставете го на бюрото — отвърна — и повикайте, ако обичате, Монтес и Ириарте. След десет минути да са тук, имам да ви казвам нещо.

Сабалса излезе, без да продума.

Ириарте носеше два листа, от които им прочете някои от своите бележки.

— Установихме, че последното посещение на семейство Балярена на гробището, преди да забележат, че нещо не е както трябва, е било предишния следобед. Гробарят не е обръщал специално внимание на този гроб, така че не можем да бъдем сигурни кога са били преместени цветята, обаче всичко навежда на мисълта, че ако са поели риска да повдигнат плочата, това трябва да е станало предната нощ. Предупредихме, както знаете, пътните патрули, но рутинните проверки не дадоха никакъв резултат.

Думата взе Монтес.

— Аз пак разговарях със семейство Балярена. Младата майка е в състояние на шок, Инес е малко по-спокойна и смята, че явно някой, който е знаел за намеренията на Валентин Еспарса, е изпълнил желанието му и е отнесъл тялото, макар че напълно разбира дъщеря си, която е убедена, че мъжът ѝ се е надигнал от гроба. Старата амачи беше най-оригинална. Тя заяви, че никак не е изненадана и че бебето е отнесено от Ингума. Каза дословно следното: „Откакто умря, то си беше за него, нашето момиченце се превърна в дар“.

Амая вдигна глава.

— „Дар“ ли казахте?

— Тя е стара жена — вметна Ириарте, разбирайки, че Амая търси потвърждение на споменатите думи.

— Говорихме и с роднините на Валентин Еспарса — продължи Монтес, — установихме къде са били през последните часове, всъщност всички имат алиби, изглеждаха страшно уплашени от факта и силно възмутени от подозренията. Наели са адвокат.

Амая отново се изправи и отиде до прозореца, търсейки сякаш вдъхновение в мъглата, която вече бе превзела цялата долина.

— Сигурно ще се съгласите с мен, че изчезването на трупа на малката Еспарса отваря отново случая. Искам да ви покажа нещо — продължи тя, обърна се към бюрото и извади плик с отпечатани страници, които започна да подрежда върху масата. — Вероятно помните, че в деня на смъртта на Йонан очаквахме да получим от него увеличенията на снимките, които направи в Еноа в нощта, когато Йоланда Беруета взриви гробницата на синовете си. Е, ето ги тук. Йонан явно ми ги е пуснал в пощенската кутия, взех ги вчера от дома си в Памплона.

Ириарте веднага реагира.

— Пуснал ги е в пощенската ви кутия? Това е абсолютно нередно. Защо ще ги пуска там, вместо да ги прати по имейла в управлението?

— Не знам — отвърна Амая. — Може би е искал да вникна в подробностите по увеличените снимки…

— Трябва веднага да съобщим това на Вътрешния отдел и на инспектор Клемос.

— Аз вече им го съобщих сутринта, но като шеф на отдел „Убийства“ смятам, че тези снимки са доказателство и по случая, който ние водим; не мисля, че спазването на правилата е пречка да продължим разследването.

Ириарте като че ли остана доволен, макар че хвърли недоверчив поглед към снимките.