Дар за бурята

Беше му се обадила, преди да излезе от управлението, и може би предложението на Ириарте да го попита не беше толкова налудничаво. Преди това трябваше да свърши нещо. Спря в един магазин за компютри на входа на Памплона и купи няколко флашки; после отиде в къщата на „Меркадерес“ и отново прегледа прикачените файлове на Йонан, отнасящи се за акушерката Идалго. Освен заповедта за обиск и личните ѝ данни, тук беше и професионалната ѝ биография. Запита се защо Йонан е обърнал внимание на това. Акушерката сама им бе разказала, че след смъртта на брат си най-сетне е имала възможността да работи и в други болници. Амая прегледа отново документа, въпреки че сведенията ѝ бяха познати. На прага на пенсионирането си Фина Идалго бе работила в Окръжната болница в Ирун, а преди това — в две частни клиники, едната в Ондарибия, „Вирхен де ла Мансана“, а другата също в Ирун, клиника „Рио Бидасоа“[29], и на двете места като акушерка. Препрочете имената на болниците и изведнъж ѝ просветна какво е направило впечатление на Йонан: река Бидасоа. Същата река се наричаше Бастан само до Оронос-Мугайре, а от Донестебе надолу ѝ казваха Бидасоа — друга провинция, друго име, но на една и съща река. Изненадана и въодушевена от откритието, Амая взе телефона и набра Монтес.

— Госпожо инспектор?

— Мисля, че погрешно ограничаваме търсенето до река Бастан, защото тя продължава, напуска Навара, влиза в Гипускоа и се влива в океана при Бискайския залив, но там я наричат Бидасоа. Ако акушерката Идалго е била свързана с практиките и се е занимала с прихващането на родители, не е изключено да е развивала дейността си и по месторабота. Кажете на Сабалса, че трябва да разширите търсенето и да обхванете не само момиченцата, починали от внезапна детска смърт в Навара, а и тези в Гипускоа, като обърнете особено внимание на родените в селищата по поречието на Бидасоа.

Затвори телефона и пъхна флашката в компютърния порт; записа изпратените от Йонан файлове и придружаващото ги писмо и за миг се поколеба, докато препрочиташе думите, генерирани от автоматичното съобщение, които всъщност бяха последната воля на нейния приятел. Изтри го с чувството, че прекъсва една почти духовна връзка, която някой бе сметнал за толкова важна, че Йонан бе умрял заради нея, толкова опасна и непреодолима, че насмалко да погуби и доктор Такченко. Преди да тръгне, прибра флашката в чантата си, където нещо я накара да пъхне и книгата на Дюпри. Излезе от къщи и подкара към паркинга на един търговски център, където слезе от колата си, поздрави шофьора на Сарасола и се качи на автомобила, в който я чакаше отецът.

Пристъпи направо към въпроса.

— Казахте, че има свидетел.

— Да, един разкаял се участник.

— Трябва да говоря с него.

— Не е възможно — възрази свещеникът.

— За мен може би да, но не и за вас — отвърна Амая.

— Полицията го смята за защитен свидетел.

— Полицията и Църквата, както споменахте — припомни му тя.

Отец Сарасола замълча. Мислеше. След няколко секунди се наведе напред и даде някакви указания на шофьора, който запали мотора на колата.

— Сега ли?

— Защо, не ви ли е удобно? — отвърна саркастично той.

Амая проговори едва когато лимузината спря на ъгъла на една централна улица.

— Нима е тук, в Памплона?

— Сещате ли се за по-подходящо място? Слезте от колата и се повъртете наоколо четвърт час. После идете на номер двайсет и седем на успоредната улица и позвънете на апартамент номер едно.

— Обезопасен ли е?

— Цялото каре принадлежи на „Опус Деи“ и в тази сграда, повярвайте ми, по-лесно би влязла камила в иглено ухо, отколкото чужд човек.

Въведоха я във впечатляващ апартамент с касетирани, дърворезбовани тавани, обточени от край до край с гипсови орнаменти високо горе, докъдето достигаха крилата на прозорците, през които, като през дълги, тесни процепи на фасадата, навлизаше оскъдната светлина на памплонската зима, приглушена още повече от ефирните бели завеси, придаващи мъртвешки нюанс на вътрешното осветление. В стаята беше топло, но бледата жълтеникава крушка, потънала сред архитектурните орнаменти на три метра височина над главите им беше толкова слаба, че прибавена към малобройните и строги мебели, подсилваше впечатлението за студенина и липса на уют. Мъжът пред нея беше облечен в прекалено голям за него сив костюм и недотам чиста бяла риза. Амая забеляза, че въпреки официалното облекло е по домашни пантофи. С подстриганата си с машинка коса и обръснатата надве-натри прошарена брада той изглеждаше по-възрастен от петдесет и петте години, които Сарасола бе обявил.

Мъжът я погледна с недоверие, изслуша с престорено уважение свещеника, но покорно изпълни молбата му.

Беше много слаб и въртеше нервно хлабавата халка на пръста си.

— Разкажете ми за престоя си в Лесака.