Дар за бурята

Демон върху теб, отекна в главата на Амая.

— С каква цел?

— Не знам.

— Това ли стана с тялото на момиченцето от Лесака?

— Нямам представа, това също беше задължение на родителите, част от ритуала, от условията, които следваше да изпълнят. Детето трябваше непременно да е момиче, да не е навършило две години и да не е кръстено.

— Да не е кръстено — повтори тя и си го записа. — Защо?

— Защото кръщението е също вид дар, вид посвещение и обвързване с друг господ. Не биваше да са кръстени.

Амая неволно си спомни за сина си, оставен на пода на пещерата, благославяйки чудодейния начин, по който се бяха подредили планетите, за да осуетят смъртта му, далеч преди да се роди.

— А възрастта?

— От раждането до навършването на две години душата все още блуждае. Тогава децата са най-подходящи за жертвоприношение, така е през цялото детство до момента, когато започват да съзряват. Тогава настъпва друг вид промяна, която ги прави желани за същите цели, но е по-лесно да оправдаеш смъртта на бебе, ненавършило две години, отколкото на девойка.

— Защо момичета, а не момчета?

— Жертвоприношенията трябва да се извършват по групи според пола, нямам представа по каква причина, но Табесе ни обясняваше, че така било открай време. Когато Ингума се събуди, отнася определен брой жертви, но винаги от един и същи пол, от една и съща възрастова група и при идентични обстоятелства, до изпълване на цикъла. Описваше ни как се прави, какво е значението и ползата от ритуала… По правило по-самоотвержени бяха мъжете. На някои жени това им костваше повече, дори да го бяха решили вече, а след като го направеха, изпадаха в депресия и призивът беше отново да родят, и то веднага. Чувах, че не всички го понасяли добре. Имаше и такива, които, чисто и просто, не знаеха какво ще извършат съпрузите им. По онова време не можех да го проумея, но сега, след като знам какво е да загубиш детето си, си давам сметка, че не бих могъл да обичам роденото след него… Ако ме насилят за това, може дори да го намразя.

— Какво се получаваше в замяна на подобен дар?

— Каквото пожелаеш, обаче в зависимост от естеството на поднесения дар: здраве, пари, богатство, отърваване от съперници, ощетяване на трети лица, отмъщение. В замяна на „жертвоприношението“ човек можеше да получи всичко.

— А защо после е трябвало тялото да бъде отнесено?

— Защото така се прави с даровете, те се поднасят, преотстъпват се. Отнасят се на мястото, където ще изпълнят своето предназначение.

— От какъв вид е това място?

— Не знам — отвърна мъжът уморено. — Вече ви казах.

— Напрегнете се, помислете още малко, за какви места най-често ви говореше той?

— За магически места, места, съхранили далеч по-древни от християнството способности, където мъжете и жените ходели по традиция да оставят даровете си, за да измолят богата реколта или да призоват стихиите. Способностите може да се използват както за добро, така и за лошо. Тези места по думите му били като огромни лупи на Вселената, концентриращи забравени от съвременния човек енергии и сили.

Амая си спомни как самата тя го бе направила, спомни си за каменната маса и за пещерата на Мари, за нейното осезаемо присъствие там при последното ѝ посещение.

— Ами в гората? — попита.

Мъжът стреснато я погледна.

— Имате предвид пазителя на равновесието? Не всички енергии са с еднакъв знак, а тази по-конкретно беше вражески настроена към нас. Трябва да разберете, че всичко работи като в една теория на струните, която управлява всички светове, съдържащи се в този: когато насила се предизвика действие, което не е било предвидено да се случи, следва да се даде нещо в замяна, някакъв дар или жертва, но да си въобразяваш, че едно действие ще остане без последствия, е направо смешно. Вселената трябва отново да се настрои, а предизвиканите от дадено действие вълни могат да отзвучават много дълго. Нашите действия бяха събудили Ингума, но и други, противни нему сили. — Мъжът замълча и се усмихна с горчивина. — Не мислете, че синът ми е умрял без причина. Не ви ли се струва, че положението, в което се намирам, е пряка последица от случилото се в онази къща преди повече от трийсет години? Аз поне така мисля. Убеден съм.

— А какво ставаше с членовете, които решаваха да напуснат групата?

— Вие нищо не разбирате — отговори той с горчива усмивка. — Никой не може да напуска групата и никой не се освобождава от задължението да поднесе своя дар. Колкото и време да мине, рано или късно, Ингума си взема своето. Ние се разпръснахме, защото това бе част от уговорката, но останахме завинаги част от групата.

— Познавам човек, който е напуснал — каза Амая с мисъл за Елена Очоа, — изглежда, че и вие сте успели.

— …Но си платих за това и ще продължавам да плащам. Ще постъпя както е редно, но те ще ме унищожат.

— Тук изглеждате на сигурно място — каза тя, поглеждайки към Сарасола.

— Вие не разбирате, това е само временно. Не мога да остана тук вечно, нали? Ще изчакат колкото е нужно, но когато дойдат за мен, никой няма да успее да ме опази.