Декамерон

Гизмунда му казала: „Танкреди, запази сълзите си за някоя друга нежелана от теб беда, не ги проливай заради мен, тъй като не се нуждая от тях. Де се е чуло и видяло човек да плаче заради нещо, което сам е пожелал да стане, както ти правиш сега? Но ако у теб е останала макар и частица от обичта ти към мен, за едно ще те помоля като последна милост: тъй като моето тайно, скрито съжителство с Гуискардо не ти беше приятно, направи така, че тялото ми да бъде поставено съвсем явно до трупа му, където и да си наредил да го захвърлят, след като са го убили.“ Принцът се задавил от плач и не могъл да отвърне нищо; а младата жена, чувствувайки, че краят наближава, притиснала до гърдите си мъртвото сърце и промълвила: „Останете с бога, защото аз. свършвам.“ Погледът й потъмнял, тялото й изтръпнало и тя напуснала тоя многострадален живот.

Такъв — както чухте всички — бил печалният край на любовта между Гуискардо и Гизмунда; а Танкреди, след като пролял потоци от сълзи и се разкаял, но много късно, за своята жестокост, наредил да погребат и двамата с най-големи почести в една гробница за всеобща скръб на всички жители на Салерно.

НОВЕЛА II

Монахът Алберто убеждава една жена, че в нея е влюбен архангел Гавраил, после се предрешва като него и спи с жената; страхувайки се от нейните близки, той избягва през прозореца и се приютява в дома на някакъв бедняк, който на следния ден го извежда на площада, преоблечен като дивак; тук обаче монахът бива разпознат, а неговите събратя-монаси го залавят и хвърлят в тъмница.

Докато Фиамета разказвала своята новела, очите на нейните дружки неведнъж се наливали със сълзи; щом тя свършила, кралят изрекъл строго:

— Струва ми се, че не бих се поскъпил да жертвувам живота си и за половината наслада, която Гизмунда изпитала с Гуискардо; това не бива да ви учудва, понеже, макар и жив, аз изживявам ежечасно една смърт след друга, без при това да получа ни капчица наслаждение. Но да оставим засега моите лични работи такива, каквито са; искам Пампинеа да продължи и да ни разкаже някоя жалостива случка, подобна на несполуките, които ме преследват; ако тя тръгне по пътя, набелязан от Фиамета, то без съмнение аз ще усетя как благодатните капки на росата охлаждат моя огън.

Като чула отправеното към нея нареждане, Пампинеа с тънкия си усет доловила много по-добре онова, което искали да чуят нейните дружки, отколкото изразеното от краля желание. И тъй като била по-склонна да развесели тях, отколкото да следва неговото желание, изпълнявайки заповедта на краля, тя решила, без да излиза извън определената тема, да разкаже една смешна новела и започнала така: