Декамерон

— Простите хорица казват: „Мислят ли те за добър, и лош да си, и зло да сториш, пак няма да повярват, че си бил ти.“ Тази поговорка с богато съдържание ми дава повод да говоря по предложената ми тема и да покажа колко е голямо лицемерието на монасите, които със своите широкополи и дълги раса, с изкуствено бледните си лица, със своя глас — кротък и смирен при просия, гръмък и кънтящ, щом почнат да корят другите за своите собствени пороци, искат да докажат, че те спасявали душите си, като получават подаяния, а миряните — като ги дават; освен това те се държат не като люде, които подобно на нас също трябва да заслужат рая, ами се перчат като негови собственици и владетели и отреждат в него на всеки умирающ по-добро или по-лошо място според парите, които той им е завещал; по този начин те се мъчат да излъжат първо себе си (ако, разбира се, самите те вярват), а след това и другите, които вярват на техните приказки. Ако ми би било позволено да кажа за тях всичко каквото трябва, то аз тозчас бих показала на мнозина наивници какво крият монасите под широките си раса. Дано даде Бог заради лъжите им всички тях да ги сполети същата участ, каквато сполетяла един възрастен минорит във Венеция, дето минавал за един от най-опитните и ловки казуисти; та ще ми се да ви разкажа именно тая случка, за да се опитам да ви поразвеселя и поразсея, след като смъртта на Гизмунда ви натъжи толкова много. И така, почтени дами, живял някога в Имола мъж с престъпно и порочно поведение, на име Берто дела Маса, чиито позорни дела били толкова известни на жителите на Имола, че те не вярвали не само на лъжите му, ами и когато говорел самата истина; поради това, като разбрал, че присъствието му в Имола станало нетърпимо заради нечистите му дела, той се отчаял и се преселил във Венеция — сборище на всякакъв измет, надявайки се, че там повече, отколкото другаде ще му се удаде да върши по друг начин мръсните си дела. Престорил се, че съвестта го гризе заради нечестивите му дела и постъпки в миналото, дал си вид на човек, обзет от най-дълбоко смирение и най-предана богобоязливост, и постъпил в един манастир, където се подстригал за монах минорит, приемайки името брат Алберто от Имола; в тоя си образ той почнал да се преструва, че води най-суров живот и държал най-усърдно проповеди за покаяние и въздържание, докато самият той не слагал в уста ни месо, ни вино само когато не му се услаждали. Така, без никой да го разбере, от крадец, сводник, измамник и убиец, той изведнъж се превърнал в най-ревностен проповедник, но не се отказал от споменатите си пороци, още повече, че имал възможност да продължи да ги върши тайно. А след като станал свещеник, всеки път, щом заставал пред олтара да служи литургия и идвало ред до мъките на спасителя, той нарочно се разплаквал, та да го видят повече люде; да пролива сълзи не му струвало кой знае колко — можел да плаче когато пожелае. Не минало много време и със своите проповеди и сълзи той така успял да заблуди венецианците, че станал пазител и изпълнител на почти всички завещания; мнозина почнали да му поверяват парите си, а повечето мъже и жени го имали за свой доверен съветник и изповедник,с тия си действия той от вълк от превърнал в пастир и се славел из тия краища като най-свят човек, много повече, отколкото някога свети Франциск Асизки.

Не щеш ли, един ден никаква глупава и слабоумни млада жена, на име мадона Лизета от дома Куирино, съпруга на виден търговец, който бил заминал с галерите във Фландрия, отишла да се изповяда заедно с няколко други жени при тоя свят монах; докато стояла на колене пред него, както всяка венецианка (а те са до една вятърничави), тя му разказала това-онова за себе си, а брат Алберто я запитал има ли си любовник. Тя се разсърдила и отвърнала: „Ех, отче! Та нямате ли очи да виждате? Нима мислите, че красотата на тия жени може да се сравнява с моята? Стига да река, мога да имам толкова любовници, колкото си искам; но красотата ми не е такава, че да позволя да ме люби кой да е. Колко са жените, дето могат да се похвалят с хубост като моята? Че аз и в рая ще минавам за хубавица.“ И наговорила още какви ли не работи за своята красота, та чак прекалила.

Брат Алберто веднага се досетил, че тая жена не ще да е с всичкия си, и понеже му се сторило, че това е почва само за неговите сечива, изведнъж пламнал от любов към нея; въпреки това решил да остави ласките и ухажванията за по-късно, а за да се покаже като много свят човек, почнал да я кори за нейното славолюбие и продължил да й говори все в тоя дух, докато най-сетне жената рекла, че той е глупак и не може да различи една хубост от друга; поради това брат Алберто решил да не я дразни много и след като я изповядал, пуснал я да си върви с другите жени.