Декамерон

Младите момци, действувайки повече по принуда, отколкото от великодушие, се разплакали и предали Ифигения на Чимоне. Виждайки, че и тя е потънала в сълзи, Чимоне й рекъл: „Благородна жено, не тъжи! Аз съм твоят Чимоне, обичам те отдавна, затова съм заслужил да бъдеш моя много повече, отколкото Пазимунд, на когото само са те обещали.“ После я прехвърлил на своя кораб, след нея се прехвърлил и той и без да вземе нещо от имуществото на родосците, пуснал ги да си вървят. Чимоне положил не малко усилия, за да утеши плачещата Ифигения, но бил най-радостният човек на тоя свят, задето успял да извоюва скъпоценната за него плячка; после се посъветвал с другарите си и решил да не се връщат веднага в Кипър, а да насочат кораба си към Крит, където те, и най-вече Чимоне, се надявали, че ще отидат на сигурно място заедно с Ифигения, защото почти всички имали там отдавна или отскоро роднини и добри приятели. Но непостоянната съдба, която позволила най-милостиво на Чимоне да открадне любимата си, изведнъж рошила да превърне неизразимата радост на влюбения младеж в печален и горчив плач. Не минали и четири часа, откак Чимоне пуснал родосци да си вървят, и с падането на нощта, която Чимоне очаквал да бъде най-приятната дотогава нощ в живота му, изведнъж излязла страшна буря, затулила небето с облаци, а над морето се понесли гибелни ветрове; поради това моряците не само не можели да разберат какво трябва да правят и накъде да вървят, ами не можели и да се движат по кораба, за да го управляват.

А какво изпитвал Чимоне — по-добре да не говорим! Струвало му се, че боговете са изпълнили неговото желание с едничката цел да го накажат с по-мъчителна смърт, която по-рано той би посрещнал равнодушно. Вайкали се и неговите приятели, но най-много се вайкала Ифигения, която непрекъснато ридаела и се плашела всеки път, когато пълните се разбивали с трясък о кораба; тя плачела и проклинала люто и любовта на Чимоне, и неговата дързост, викала, че тая буря се вдигнала не за друго, ами била пратена от боговете, понеже то не искали Чимоне да се наслаждава на своето самолюбиво желание, след като я пожелал за съпруга против поляга им; затова решили да му отредят най-мъчителна гибел, ала първо тя трябвало да зашие пред очите му.

Вятърът непрекъснато се усилвал, а моряците продължавали да се вайкат все така, че и още повече: не знаели какво да правят, нито виждали нещо, нито можели да разберат накъде ги носи морето; не щеш ли, по едно време се приближили до остров Родос; те не познали, че това е Родос, но все пак положили нечовешки усилия да стигнат до брега, та ако успеят, да спасят поне хората.

Помогнала им съдбата, като ги насочила към малък залив, където малко преди това били пристигнали с кораба си и родосците, които Чимоне пуснал да си вървят; но Чимоне и хората му разбрали, че са попаднали на Родос едва призори, когато небето се прояснило; тогава те забелязали на един хвърлей с лък от себе си кораба, освободен от тях предния ден. Чимоне се разтревожил немалко от тая работа, понеже се побоял да не би да се случи онова, което впоследствие наистина и станало; затова заповядал да направят всичко възможно и да се измъкнат от тоя залив, а после нека съдбата ги понесе накъдето си иска, защото едва ли другаде би им се случило нещо по-лошо, отколкото ако останат на острова. Хората му положили големи усилия, за да се измъкнат, ала напразно: яростният вятър духал в обратна посока и не само не им давал да излязат от малкия залив, ами пряко волята им ги тласкал все по-близо до брега.

Щом те наближили брега, родоските моряци, които междувременно били слезли от кораба си, веднага познали кои са новите пришълци; тогава един от тях хукнал към близкото село, където били отседнали младите родоски благородници, и ги уведомил, че бурята е домъкнала насам, подобно на техния кораб, и кораба с Чимоне и Ифигения. Като чули това, младите благородници се зарадвали, събрали много хора от селото и се втурнали към морето; в същото време Чимоне бил слязъл от кораба със своите моряци и си мислел да се скрие в някоя гора наблизо, ала родосците го заловили заедно с Ифигения и всички останали и ги откарали в селото. След това от града, придружен от многобройна стража, пристигнал Лизимах, който през тая година бил назначен за върховен магистрат на Родос, и отвел Чимоне и другарите му в тъмницата, защото такова било желанието на Пазимунд, изразено от него пред сената на острова, където той се оплакал, след като узнал за станалото.