Декамерон

Замъкът принадлежал на едного от рода Орсини, на име Лиело ди Камподифиоре; случайно в замъка се намирала и неговата съпруга, която била много добра и света жена; щом видяла Аньолела, тя веднага я познала и я посрещнала радостно, а после поискала да й разкаже най-подробно какво се е случило, та е попаднала чак тук. Девойката й разказала всичко от край до край. Да мата, която познавала и Пиетро — той бил приятел на съпруга й, — много се тюхкала за станалото, и като чула, че опия са го заловили, помислили, че сигурно са го убили. Затова казала на девойката: „Понеже не знаеш какво е станало е Пиетро, ще останеш при мен, докато намеря най-безопасния начин, ми да те проводя до Рим.“

През топа време Пиетро си седял на дъба, от тъжен по тъжен, и докато другите хора карали още първия си сън, той видял да се приближават двадесетина вълни, които, щом забелязали коня му, тозчас го обградили от всички страни. Като ги подушил, конят се дръпнал, скъсал юздите и се опитал да побегне, но нямало как — вълците го обградили отвсякъде, нахвърлили се връз него, а той се защищавал най-отчаяно: хапел и ритал; накрая вълците го повалили, прегризали му гърлото, а после го разкъсали, наяли се и си тръгнали и от коня останали да се белеят само костите му. Пиетро, за когото конят бил и другар, и опора в сполетялата го беда, съвсем се отчаял и си рекъл, че никога няма да успее да се измъкне от тая гора. Малко преди разсъмване, както си седял на дъба, треперейки от студ, и се взирал непрекъснато на всички страни, той забелязал в далечината на около една миля разстояние буен огън; щом съмнало, момъкът слязъл от дъба, озъртайки се от страх, и се запътил нататък; вървял, вървял, най-сетне стигнал до огъня; край него били насядали овчари, които се хранели и се смеели високо, а като го видели, те се смилили над него и го поканили при себе си. След като се наял и постоплил, Пиетро им разказал патилата си, обяснил им защо е останал съвсем сам, а после ги запитал дали не знаят наблизо някой замък иди някакво селище, където би могъл да намери подслон. Овчарите отвърнали, че на около три мили от мястото, където били сега, се издигал замъкът на Лиело ди Камподифиоре (където в момента се намирала неговата любима); Пиетро се зарадвал безкрайно и помолил някой да го заведе до замъка; на молбата му се отзовали с най-голяма охота не един, а двамина.

Като пристигнал в замъка, Пиетро срещнал неколцина свои познати и докато гледал да събере хора, та да тръгнат да търсят девойката из гората, извикали го да се яви при дамата. Той отишъл веднага и щом видял край нея Аньолела, бил обзет от безкрайна радост и желание да се втурне към нея и да я прегърне, но не го направил, понеже се срамувал от дамата; но ако той бил радостен и щастлив, то и радостта на девойката не била по-малко от неговата. Дамата го поздравила най-сърдечно, изслушала неговия разказ за станалото и почнала да го кори за онова, дето искал да извърши против волята на своите родители и близки; ала като видяла, че той държи на своето и че девойката също няма нищо против, рекла си: „Защо ли пък толкова се тревожа? Тия двамата се обичат и се познават, и двамата са приятели на моя мъж, в тяхното желание няма нищо непочтено; изглежда, че това е и Богу угодно: та нали той ги е отървал — него от въжето, нея — от копието, а двамата заедно — от дивите зверове; затова нека бъде както те искат.“ Обръщайки се към тях, тя им казала: „Щом и двамата сте решили да станете мъж и жена, нямам нищо против, нека бъде както вие желаете; сватбата ще стане за сметка на Лиело, аз пък ще се погрижа да ви сдобря с вашите семейства.“ Пиетро се зарадвал много, Аньолела — още повече, двамата се оженили там, благородната дама се погрижила да им уреди най-тържествена сватба, каквато можела да стане в планината, а после двамата вкусили с най-голяма наслада първите плодове на своята любов.

След известно време дамата и младоженците се качили на конете и съпровождани от силна охрана, се завърнали в Рим; роднините на Пиетро били възмутени от неговата постъпка, но дамата успяла да ги помири и Пиетро и Аньолела доживели радостни и щастливи до най-дълбока старост.

НОВЕЛА IV

Месер Лицио ди Валбона залавя Ричардо Манарди с дъщеря си; Ричардо се оженва за нея и се сдобрява с бащата.

Когато Елиса млъкнала, дружките й почнали да хвалят разказаната от пея новела, а кралицата се обърнала към Филострато и му наредила да продължи. Топ се засмял и започнал така:

— Повечето от вас отправиха към мен толкова упреци заради предложената от мен тема за разсъждения (защото извиквала у вас само мрачни мисли и сълзи), че аз, за да ви възнаградя поне отчасти за тая мъка, се смятам задължен да ви разкажа една съвсем кратка новела, където става дума за любов, която обаче не завършва печално, а след много въздишки, малко срам и малко страх бива увенчана с щастлив край.