Декамерон

Като станали от трапезата, те прекарали известно време в най-приятен разговор, после дамата решила, че е дошло време да му обясни причината за своето посещение; затова тя се обърнала към него, говорейки му ласкаво така: „Федериго, ако ти все още помниш твоето минало и моето честно отношение към теб, което ти сигурно си смятал за проява на жестокост и надменност, аз съм уверена, че като разбереш истинската причина за посещението ми, ще се смаеш от моята самонадеяност; но аз съм убедена, че ако ти имаше деца и познаваше силата на родителската обич, би ме извинил, ако не напълно, то поне отчасти. Ала ти нямаш деца, а аз имам едно момче и не мога да направя изключение от майчинския дълг, присъщ на всички майки; затова, подчинявайки се на този дълг, налага ми се против волята ми и против всякакво благоприличие и пристойност да се обърна към теб с молба да ми подариш нещо, което аз знам, че ти е безкрайно скъпо, и то с право — та нали, след сполетялата те зла участ, то ти е едничкото удоволствие, едничко развлечение и утеха; подаръкът, който искам от теб, е твоят сокол; момчето ми просто лудее по него и ако не му го занеса, боя се болестта му да не се влоши толкова много, та да последва нещо, вследствие от което да загубя чедото си. Затова те моля (но не в името на любовта, що изпитваш към мен и която с нищо не те задължава, а в името на твоето благородство, което ти посредством твоята щедрост прояви повече от всеки друг) да ми подариш сокола, за да мога пък аз да кажа, че благодарение на тоя дар съм успяла да спася живота на сина си и че се чувствувам навеки твоя длъжница.“

Щом изслушал молбата на дамата и разбрал, че не може да й услужи, тъй като бил поднесъл сокола, за да я нагости, Федериго се разплакал пред нея и дълго не можал да продума; дамата си помислила, че той се е разплакал не от друго, а от мъка, задето ще трябва да се раздели със своя сокол, и решила да заяви, че се отказва от молбата си, но все пак успяла да се сдържи и зачакала Федериго да се успокои и да й отговори. Той започнал така: „Мадона, след като се влюбих във вас, защото такава бе Волята Божия, съдбата в много случаи не се показа благосклонна към мен и аз неведнъж роптаех срещу нея; но миналите неща са дребна работа в сравнение с това, което тя ми поднася сега, и аз никога не ще се помиря с нея, като си помисля само, че вие едва сега престъпихте прага на бедната ми къща, която не удостоявахте с вашето внимание, докато беше богата, че вие ме молите за един незначителен подарък, а съдбата направи така, че да не мога да ви го дам; сега ще ви обясня накратко защо. Щом разбрах, че ваша милост е благоволила да обядва с мен, имайки предвид вашите достойнства и добродетели, сметнах за необходимо да ви поднеса (според моите възможности и както вие заслужавате) такова ястие, което да е много по-скъпо, отколкото блюдата, които се поднасят на други хора. Сетих се за моя сокол (който вие поискахте), за всички негови качества и реших, че той може да бъде достойно за вас ястие; затова днес той ви беше поднесен, изпечен на шиш; помислих си, че съм го употребил по най-полезен начин, но сега, като разбрах, че сте искали да го притежавате в съвсем друг вид, изведнъж ми стана много мъчно, задето няма как да ви услужа, и ми се струва, че никога не ще намеря покой.“ Като доказателство за своите думи той наредил да хвърлят пред нея перушината, краката и клюна на сокола.

Дамата, след като го изслушала и видяла останките от сокола, отначало го упрекнала, задето е заклал такава птица, за да я поднесе на една жена, после почнала да хвали мислено голямото му великодушие, което бедността не успяла да засегне; но тъй като видяла, че не ще получи сокола и се разтревожила още повече за здравето на своя син, тя се сбогувала с Федериго и се прибрала; след няколко дни, дали от мъка, задето не получила сокола, дали от самата болест — момчето се поминало, а майката била съкрушена от скръб.