Декамерон

Неотдавна в Перуджа живял никакъв много богат човек на име Пиетро ди Винчоло, който се оженил, може би по-скоро с цел да измами ближните си и да опровергае мнението, което имали за него съгражданите му, отколкото по вътрешно желание; съдбата се показала толкова благосклонна към неговия вкус, че тая, която избрал за жена, се оказала яка, червенокоса и пламенна девойка, предпочитаща да има не един, а двамина съпрузи; ала вместо това тя попаднала в ръцете на човек, който мислел за всичко друго, но не и за нея. С течение на времето тя се уверила в това и виждайки, че е красива и млада, чувствувайки се бодра и пълна със сили, отначало много се ядосвала и почнали да си разменят с мъжа си най-обидни ругатни — изобщо не живеели като хората; но после се убедила, че ако продължава така, тая работа ще да навреди по-скоро на нея, отколкото да поправи негодността на съпруга й, затова си рекла: „Тоя негодник ме пренебрегва, за да може при цялата си порочност да шляпа с налъми по сухото; аз пък ще се постарая да прекарам с кораба някой друг по мокрото. Омъжих се за тоя човек и му донесох голяма и хубава зестра, като мислех, че е мъж на място и предполагах, че и той ще иска същото, каквото желаят и към което трябва да се стремят всички мъже; ако знаех, че не е истински мъж, никога нямаше да му стана жена. Но той знаеше, че аз съм жена; щом жените не му са по вкуса, защо се е оженил за мен? Такова нещо не се търпи. Ако не исках да живея като другите хора, щях да стана монахиня; но тъй като желая да живея истински, така както ми се ще, ако чакам той да ми достави радост и удоволствие, ще си остарея в напразно чакане, а като остарея и разбера какво съм изпуснала, ще има да съжалявам за погубената си младост; самият той ме тласка да търся утеха за младостта си и да се наслаждавам, също както и той се наслаждава; но моят стремеж към наслада е достоен за похвала, а неговият — за най-голямо порицание; аз ще наруша единствено законите, а той отива и против законите, и против човешката природа.“