Декамерон

Живяла тя известно време потънала в сълзи и дълбока печал, но понеже била богата, пък и млада, братята й на няколко пъти я убеждавали да се омъжи повторно; мадона Джована нямала такива намерения, ала тъй като те продължавали да настояват, тя си спомнила за достойнствата на Федериго и последната му проява на великодушие, когато заклал оня прекрасен сокол, за да я нагости както подобава, и рекла на братята си: „Ако се съгласите, бих си останала на драго сърце сама, както съм сега; но щом искате да се омъжа, знайте, че или ще взема Федериго дели Албериги, или никой друг.“ Братята й почнали да й се подиграват: „Ама че си глупава! Как можеш да искаш да се омъжиш за човек, гол като тояга?“ Но тя възразила: „Вижте какво, братлета: знам много добре, че казвате самата истина; ала аз предпочитам мъж, нуждаещ се от богатство, отколкото богатство — нуждаещо се от мъж.“ Щом чули какво е намислила, познавайки много добре достойнствата на Федериго, братята решили да изпълнят желанието на сестра си и я омъжили за него, въпреки че той бил обеднял, като й дали за зестра цялото нейно имущество. Така Федериго се оженил за любимата си жена, получил и голямо богатство, което почнал да стопанисва много по-разумно, отколкото преди, и двамата прекарали най-радостно и весело до края на дните си.

НОВЕЛА X

Пиетро ди Винчоло отива да вечеря вън от дома си; жена му поканва при себе си някакъв младеж; Пиетро се прибира и тя скрива своя любовник под един кош за пилета; Пиетро й разказва, че в къщата на Ерколано, където бил поканен на вечеря, намерили някакъв младеж, скрит там от жена му; жената на Пиетро се възмущава от жената на Ерколано; за зла участ едно магаре настъпва по пръстите младежа, дето е скрит под коша; Пиетро изтичва натам, вижда младежа и се уверява в измяната на своята съпруга, с която в края на краищата се сдобрява поради своя порок.

Кралицата завършила своята новела и когато всички започнали да славят всевишния, задето възнаградил Федериго заслужено, Дионео, който никога не чакал нареждане, започнал така:

— Не мога да разбера защо хората се смеят повече на лошите, отколкото на добрите дела, особено тогава, когато първите не ги засягат: дали поради някакъв случаен порок, последица от непристойните нрави на смъртните, или поради вродена слабост на човешката природа. А тъй като задължението, с което се нагърбих преди и което съм готов да поема и сега, не преследва друга цел, освен да прогони вашите скърби и да ви развесели и разсее, аз ще ви разкажа, влюбени дами, една новела, чието съдържание не е чак толкова пристойно; но ще ви я разкажа, защото ще ви разсмее, пък вие, докато я слушате, ще постъпите по следния начин, както обикновено правите, влизайки в някоя градина: ще протегнете нежната си ръчица да откъснете розата, а бодлите ще оставите; точно така ще постъпите и в тоя случай: ще оставите постигнатия от зла участ недостоен мъж да се пържи в собственото си безчестие, ще се смеете весело на любовните хитрини на неговата съпруга и ще изпитвате състрадание към чуждата мъка там, където е необходимо.