Декамерон

Щом настъпила нощта и дошло време за първия сън, Алесандро Киармонтези излязъл от дома си облечен само по елек, за да отиде и да легне в гробницата на мястото на Сканадио; но докато вървял, обзел го голям страх, размислил се и си рекъл: „Ама че съм глупак! Къде съм тръгнал? Ами ако роднините й са забелязали, че я обичам, и предполагайки, че между нас е станало нещо, дето всъщност не е ставало, са я принудили да постъпи така, за да ме убият в гробницата? В такъв случай, ако някой има да губи, това съм аз и никой никога не ще узнае нещо, което може да навреди на тях. А отде да знам, може цялата тая работа да е устроена от някой мой враг и тя да иска да му услужи от обич към него.“ После си казал: „Добре, да допуснем, че всичко това не е вярно, че нейните роднини наистина ще ме пренесат в дома й; предполагам, че те не искат да вдигнат трупа на Сканадио, за да го държат в ръцете си или за да го натикат в пойните обятия; напротив, би трябвало да се предполага, че може би искат да се погаврят с него, за да му отмъстят по този начин за някоя обида, които той им е нанесъл. Тя ми заповяда да мълча и да не казвам гък, каквото и да стане. Ами ако почнат да ми бодат очите или да ми вадят зъбите, или да ми секат ръцете, или пък ми изиграят някаква подобна шега, какво да правя? Как така ще мълча? Обадя ли се, ще ме познаят, могат и зло да ми сторят, а може и нищо да не ми направят; но аз пак ще си остана с празни ръце, защото те няма да ме закарат при дамата, а тя ще има основание да каже, че съм нарушил заповедта й и никога няма да изпълни моето желание.“

Докато размишлявал така, той за малко не се върнал обратно, но голямата му любов го тласнала да върви напред с противоположни и толкова силни доводи, че стигнал чак до гробницата. Повдигнал капака, промъкнал се вътре, разсъблякъл Сканадио, облякъл дрехите му, захлупил върху себе си капака и легнал на мястото на Сканадио; после се сетил що за човек бил тоя мъртвец и почнал да си припомня всичко онова, дето бил чувал, че става нощем не само в гробниците на мъртвите, но и по разни други места; косата му настръхнала и му се струвало, че Сканадио ей сега ще се надигне и ще го удуши. Ала с помощта на пламенната си любов той успял да превъзмогне тия и другите обзели го страхове и останал да лежи като мъртвец, очаквайки да види какво ще стане по-нататък.

Като наближило полунощ, Ринучо излязъл от къщи, за да изпълни заръката на дамата. Докато вървял, в главата му нахлули безброй и най-различни мисли относно това, което би могло да му се случи: например, както носи на гръб трупа на Сканадио, да попадне в ръцете на синьорията и да бъде изгорен на кладата като магьосник или ако станалото се разчуе, да си навлече омразата на близките на покойника; минали му и разни други мисли, които за малко не го накарали да се върне. Но после, като размислил, той си рекъл: „Нима ще кажа не на първото нещо, за което ме е помолила тази благородна дама, която толкова обичах и продължавам да обичам, особено ако с това трябва да спечеля милостта й? Не мога да не изпълня каквото съм й обещал, та ако ще и да умра.“

Продължил пътя си и стигнал до гробницата, която отворил без особена трудност. Като чул да отварят, Алесандро не се и помръднал, въпреки че много се изплашил. Ринучо влезнал и предполагайки, че взема трупа на Сканадио, хванал Алесандро за краката, измъкнал го от гробницата, вдигнал го на гръб и се запътил към къщата, където живеела дамата; той вървял, без да обръща кой знае какво внимание на товара си; често го блъскал ту от едната, ту от другата страна в пейките, които се намирали от двете страни на улицата; било тъмно като в рог и Ринучо просто не можел да види накъде върви.

Когато Ринучо стигнал пред вратата на дамата, която стояла заедно с прислужницата си до прозореца, за да види дали Ринучо ще донесе Алесандро, и била вече обмислила как да се избави и от двамата, станало така, че градските стражи, които се били притаили на тази улица, за да заловят един престъпник, чули шума от стъпките на Ринучо, запалили веднага един факел, за да видят какво да направят и накъде да се втурнат, вдигнали копията и щитовете си и викнали: „Кой е там?“ А Ринучо, щом зърнал стражите, нали нямало време за продължителни размишления, пуснал Алесандро и дим да го няма; Алесандро също рипнал на крака и въпреки че бил облечен в дългополата дреха, която смъкнал от мъртвеца, хукнал да бяга. На светлината на запаления от стражите факел дамата видяла много добре как Ринучо носел Алесандро на гръб, забелязала и Алесандро, облечен в дрехата на Сканадио, и се смаяла от голямата смелост и на единия, и на другия; въпреки това тя много се смяла, като видяла как Алесандро тупнал на земята, а после и той, и Ринучо си плюли на петите. Зарадвала се много на станалото, благодарила на бога, задето я отървал от техните задиряния, отдръпнала се от прозореца и се прибрала в стаята си, след като и тя, и слугинята й се убедили, че и двамата трябва много да я обичат, щом, както станало ясно, изпълнили каквото им била наредила.