Декамерон

От разказаното досега стана от ясно по-ясно кой е Каландрино и кои са другите, за които ще спомена в тази новела; поради това, без да влизам в повече подробности, ще ви кажа, че някаква леля на Каландрино умряла и му оставила в наследство двеста лири, и то все дребни пари; по тая причина Каландрино почнал да разправя, че възнамерявал да си купи имение и почнал да се пазари с всички посредници във Флоренция, сякаш имал в джоба си десет хиляди златни флорина; но пазарлъкът се развалял всеки път, когато работата стигала до цената, която искали за именията. Бруно и Буфалмако, които били в течение на тая работа, се опитали на няколко пъти да го убедят, че е по-добре да изяде тия пари с тях, отколкото да купува земя, сякаш после от нея щял да произвежда глинени топки за балисти; но не само не успели да го убедят, ами не могли да го накарат да ги нагости поне веднъж.

Един ден, когато те се тюхкали, задето не могли да постигнат нищо, срещнали случайно един свой приятел, живописец, на име Нело; тримата решили да погуляят за сметка на Каландрино и тъй като не им трябвало много време, за да измислят какво да направят, още на следната утрин се притаили да причакат Каландрино, когато излиза от дома си.

Каландрино излязъл и след малко срещнал Нело, който се обърнал към него с думите: „Добър ден, Каландрино!“ В отговор Каландрино му пожелал Бог да му даде и добър ден, и добра година. Нело се поспрял и се загледал в Каландрино, който го запитал учуден: „Какво ме гледаш?“ Нело отвърнал: „А бе ти тая нощ нищо ли не си усетил? Толкова зле изглеждаш, че просто не приличаш на себе си.“ Каландрино веднага се разтревожил и възкликнал: „Олеле, каква ли ще да е тая работа? Какво ми е според теб?“ — „Отде да знам — рекъл Нело, — но ми се струва, че не си същият; това не ще да е току-тъй“ — и си тръгнал.

Въпреки че не усещал нищо особено, Каландрино бил обзет от съмнения и продължил по пътя си; а Буфалмако, който стоял наблизо, щом видял, че той се разделил с Нело, побързал да отиде при Каландрино, поздравил го и го запитал какво става с него. Каландрино отвърнал: „Право да си кажа, не знам, но Нело току-що ми рече, че според него просто не съм приличал на себе си. Дали наистина ми има нещо?“ Буфалмако рекъл: „Какво ти нещо! Изглеждаш така, сякаш си с единия крак в гроба.“ На Каландрино вече му се струвало, че треска го тресе; ето че и същия миг се появил Бруно, който, още щом отворил уста, побързал да каже: „Леле, Каландрино, какво ти е? Та ти имаш вид на мъртвец!“

Като чул, че и тримата му казали едно и също, Каландрино се убедил окончателно, че е болен и въздъхнал отчаяно: „Какво да правя сега?“ Бруно отвърнал: „Според мен най-добре ще направиш да се прибереш у дома си, да си легнеш, да кажеш да те завият добре и да пратиш урината си на магистър Симоне; нали знаеш, той е наш човек, ще ти каже веднага какво трябва да правиш, а ние ще дойдем при теб и ще ти помогнем с каквото е нужно.“

В това време Нело се върнал при тях и тримата придружили Каландрино до дома му; а той, щом влязъл в стаята си, почнал да пъшка и казал на жена си: „Ела да ме завиеш, защото съм много зле.“ След като го настанили в леглото, пратили слугинята да отнесе урината му на магистър Симоне, който по това време имал аптека на Меркато Векио с фирма, изобразяваща пъпеш108

. Бруно казал на другарите си: „Вие останете при Каландрино, а аз ще отида да разбера какво ще каже лекарят и ако трябва, ще го доведа тук.“ Тогава Каландрино рекъл: „Хайде, друже мой, върви и гледай да ми кажеш каква е тая работа, защото чувствувам нещо, ама не мога да разбера какво.“

Бруно се запътил към магистър Симоне, стигнал там преди слугинята, която носела урината, и разказал всичко на лекаря. Затова, когато слугинята пристигнала, лекарят, след като огледал урината, й заръчал: „Ще се върнеш и ще кажеш на Каландрино да стои на топло; аз ще дойда веднага да му обясня какво му е и какво трябва да прави.“ Слугинята изпълнила заръката. След малко лекарят пристигнал заедно с Бруно, приседнал край постелята, почнал да опипва пулса на Каландрино, а после му рекъл в присъствието на жена му: „Слушай, Каландрино, казвам ти го като на приятел: нищо ти няма, само дето си забременял.“ Щом чул това, Каландрино почнал да се тюхка и вайка: „Ех, Теса! Ти си виновна за тая работа, защото все искаш ти да си отгоре! Нали ти казвах, че така ще стане!“ Жена му, която била много скромна, като чула дрънканиците на мъжа си, пламнала от срам, навела глава и излязла от стаята, без да продума. Каландрино продължил да се тюхка: „Горко ми! Какво ще правя сега! Как ще го родя това дете? Откъде ще излезе? Ето на, аз ще умра заради необузданата страст на тая моя жена, дано Бог я направи нещастна до края на дните й, така както аз искам да живея в радост! Ама ако бях здрав, а не болен, както съм сега, щях да стана и така да я натупам, че да й строша кокалите, въпреки че тъй ми се пада, защото не трябваше да й позволявам да ми се качва отгоре. Истина ви казвам, ако тоя път ми се размине, ще я накарам да умре от желание.“