Десетата зала

подбраната си с вкус колекция от антики и картини, без да се брои и червенокосата му

секретарка.

Като истински космополит не можеше да понесе да бъде отделен за по-дълго време от

сърцето на Париж и винаги леко посиняваше, когато му се налагаше да посети червата, където

се вършеше същинската работа - ниска метална постройка в мрачен индустриален район

недалеч от летище „Орли―. Там фирмата получаваше какви ли не картини, произведения на

изящните изкуства, книги и ръкописи от цяла Западна Европа и останалия свят, там той даваше

работа на трийсет души, които неуморно, търпеливо и доходоносно заличаваха последиците от

наводнения, пожари и други причинени от човека или природата щети.

Изскочи от кабинета си веднага щом чу баритона на Люк в приемната.

– Точно навреме! - извика и сграбчи приятеля си в мечешка прегръдка. Люк беше една

глава по-висок, мускулест и с бронзов тен от здравата работа навън. В сравнение с него Юг

изглеждаше като бледен юноша, спретнат и хилав. - Ето че най-сетне се запозна с Марго. Нали

ти казах, че е красавица! - Обърна се към секре тарката си. - А ти най-сетне се срещна с Люк.

Казах ти, че е красавец!

– Е, несъмнено успя да ни накара и двамата да се почувстваме неудобно - с усмивка

подхвърли Люк. - Марго, явно си силна жена, щом понасяш този тип.

Марго кимна безочливо в знак на съгласие.

– Приятелят ми играе ръгби, така че съм застрахована от непристойното му поведение.

– А това е Исак Мансон, директор по развитие на бизнеса и моята дясна ръка - представи

Юг мъжа с костюма и вратовръзката, който се бе появил до него. Имаше къса къдрава коса и

грижливо подстригана брада.

Исак се ръкува сърдечно с Люк и попита дяволито:

– Още не знаете защо сте тук, нали?

– Млък! - игриво нареди Юг. - Не ми съсипвай удоволствието. Заминавай да печелиш

пари!

След като влязоха в кабинета, Юг настани приятеля си и направи малко представление,

като отвори нова бутилка бърбън и наля щедри дози в кристални чаши „Бакара―. Чукнаха се и

отпиха.

– Мястото изглежда добро, ти също изглеждаш добре - отбеляза Люк.

– От колко време не сме се виждали, пет години? - попита Юг.

– Нещо такова.

– Шантава работа. Виждах те по-често, когато живееше в чужбина.

– Е, знаеш как е - замислено рече Люк. - Времето все не достига.

– При последната ни среща имаше приятелка. Някаква американка.

– Нещата се разсъхнаха.

– Типично - сви рамене Юг и моментално добави: - Господи, радвам се да те видя!

Побъбриха известно време за приятелите от университета и сложния социален живот на

Юг. После Марго почука дискретно на вратата и съобщи, че отново се обаждат от полицията.

– Да тръгвам ли? - попита Люк.

– Не, не, стой. Няма да отнеме много време.

Люк слушаше половината от разговора, докато Юг най-сетне затвори и въздъхна.

– Винаги се случва по нещо. Снощи са разбили работилницата ми. Пазачът бил пребит. В

момента е в болница с пукнат череп. Обърнали са наопаки всичко.

– Откраднали ли са нещо?

– Нищо. Онези идиоти сигурно дори не са знаели, че реставрираме книги. От какво се

интересува най-малко един невеж разбойник? От книги. А точно това са намерили. Книги в

изобилие. Поезия, право... Но са оставили след себе си пълна каша.

Люк изрази съчувствие към приятеля си, който явно живееше в голям стрес, но накрая

вдигна длани нагоре и каза:

– Е? Каква е работата? Какво е толкова важно, че трябваше да зарежа всичко и да си

домъкна задника в Париж?

– Трябва ми мозъкът ти.

– За какво?

– За това.

Юг отиде до бюфета и извади малък пакет, увит в муселин. Двамата седнаха на дивана.

Юг разчисти масич ката за кафе и с нарочно бавни движения разви книгата. Кожата изглеждаше

по-червена и бляскава от деня, когато я беше видял за първи път в манастира. Светецът с

ореола на корицата беше някак по-триизмерен. Сребърните розетки, ъглите, ръбовете и

закопчалките блестяха почти като нови. И естествено, сега книгата бе много по-лека и

абсолютно суха.

– Получих това преди няколко седмици. Беше поела много вода, но хората ми се

справиха.

– Добре...

– Книгата е от Дордон, Перигор Ноар, от твоята ловна територия.

Люк леко повдигна вежди.

– Някога да си чувал за селце на име Руак?

– На река Везер, нали? Обикалял съм веднъж-дваж района.

Юг разказа за манастира и пожара, като не пропус каше да вмъкне по някой и друг

драматичен момент, нарочно нагнетявайки напрежението, докато стигне до върховат а точка.

Накрая приключи със самохвално описание на майсторството на реставраторите си при рабо-

тата с ръкописи.

– Бих искал да я прегледаш и да ми кажеш какво мислиш, става ли? - попита той.

– Разбира се. Я да видим какво имаме.

Люк взе леката книга в мазолестите си ръце, отвори я, отбеляза си датата от

четиринайсети век на фронтисписа и започна да прелиства страниците.

Подсвирна тихо.

– Я стига бе! - възкликна той.

– Знаех си, че ще се заинтересуваш - усмихна се Юг.